Марк Фрост - Шестимата месии

Джек постави ръцете си на масата, разпери останалите му пръсти и безстрастно се загледа в тях.

— Знахарят отряза два от най-повредените ми пръсти. Спаси останалите, но аз не помня това. Събудих се след два дни. Ръцете ми бяха покрити с мехлем и превързани с компрес от листа. Не ми зададоха въпроси, а и аз нищо не им казах — за тях бруталността бе нещо съвсем обикновено в контактите им с външния свят. Изминаха два месеца, преди да мога отново да пътувам. Трима от тях ме откараха с кану надолу по течението. Бях предрешен като свещеник — това беше раждането на отец Дивайн. Планът предвиждаше да ме прекарат на север до Порто Сантана, откъдето щях да взема кораб за островите. Но първо имах работа в Белен… С помощта на приятели напълнихме дъното на един фургон с черен барут, откраднат от военен склад. После открих къде живее Рина. Работеше в публичен дом. Поради наркотиците външният й вид вече не бе толкова привлекателен и нещастният й живот бавно се носеше към тъжния и предвидим край. Изведох я оттам, завързах я за седалката на фургона и запуших устата й с парцал. Не й казах нито дума. Какво имаше да говорим? Нямаше място за думи. Погледнах я в очите, задържах погледа й дълго и тя разбра… Когато падна нощта, подгонихме двете впрегнати мулета към затвора. Фургонът подскачаше зад тях. Пазачите видяха Рина и отключиха портала. Така и не забелязаха горящия фитил, умело скрит под пода на фургона, а сред хъркането й никой не чу съскането му. Експлозията обаче се чу поне на петдесет мили.

Спаркс замълча. После тежко въздъхна. Под очите му имаше черни кръгове, сякаш беше гримиран. Долавяше ли се някакво съжаление в думите му? Не, Дойл не чуваше такова нещо — единственият шум в ушите му бяха ударите на подскачащото му сърце.

— На другата сутрин се качих на борда на кораба, както беше по план. Документите, които използвах, бяха на един човек умрял нагоре по реката — холандски бизнесмен на име Ян де Воорт. Историята ми беше, че се връщам у дома след нещастен случай, обезобразил ръцете ми. Поредният бял европеец, станал жертва на джунглата. Да продължавам ли нататък?

Дойл кимна. Не бе сигурен дали Спаркс ще пожелае да разчовърка тази рана още веднъж. „Само си дръж езика зад зъбите — предупреждаваше се той. — Помни, че оставиш ли пациента да бърбори, той често сам ще ти разкрие причината за своето заболяване.“ Той си доля в чашата, надявайки се Джек да не забележи колко силно треперят ръцете му.

— Не бързах особено и бавно се придвижвах на север от остров на остров: Кюрасао, Антигуа, Хиспаньола 23 23 Днес Хаити. — Б.пр. . Без определена крайна цел. Попивах с тялото си слънчевите лъчи. Възстановявах ръцете си, като ги заравях безброй пъти в горещ пясък. Изпих грамадно количество ром. Навсякъде, където спирах, завоювах и сърцето на някоя жена. Потеглях отново, щом ми доскучаеше, а това винаги ставаше скоро. Те така обожават да се грижат за мъж в такова състояние. Толкова са предсказуеми и толкова досадни. Не можех да понеса разочарованото им изражение, когато окончателно се убеждаваха, че не ще притежават макар и малка част от мен… Един ден слязох в Ню Йорк. Онова, което в първоначалните ми намерения бе само кратка спирка, в крайна сметка се превърна в тригодишно странстване и смяна на една самоличност с друга. Какво щастие, че тук хората не са любопитни и не задават въпроси. Те винаги вярват на думите ти, особено ако можеш да ги подкрепиш с дела… Повече не извърших нито едно престъпление. Отново се превърнах в най-обикновен човек. Прекарах шест месеца в Алеганските планини, после бях коняр в една конюшня във Филаделфия. В продължение на цяла година карах дилижанс през долината Охайо — по същия маршрут, по който пътуваме сега. Бях докер на кораб по Мисисипи. Един ден не можах да стана от леглото. Погледнах се в огледалото и не се познах. Умората в душата ми неусетно бе плъзнала и по лицето, беше проникнала във всяка клетка от тялото ми — някаква болест, за която нямаше име. Ръцете ме боляха непрестанно, болката ставаше все по-силна, почти непоносима. Мъчително бавно се добрах обратно до Ню Йорк. Благодарение на скромния ми начин на живот бях спестил доста пари… Със смъртта на брат ми моят живот бе загубил смисъла си. Не знаех защо трябва да живея, не ми идваше наум никаква достатъчно основателна причина да продължавам. Изобщо не ми минаваше през ума мисълта, че и той може да е оживял. Вече нямах и най-малка идея защо съм оставен да живея. Животът не ме интересуваше. Бях докоснал дъното на ямата, която сам си бях изкопал… Един ден излязох да се поразходя из квартала, където бяхме онзи ден — долната част на Ийст Сайд. Беше месец март. Въздухът бе чист и опияняващ. Видях един китаец на улицата. Висок и съсухрен. Той улови погледа ми, докато се насочвах към него. Може би разпозна нещо в мен — някакъв очевиден за него и невидим за останалите глад. Когато го наближих, той вдигна ръка с дланта към мен — пръстите му бяха странни, изкривени, раздути във върховете, като обърнати наопаки кегли… Между тях държеше малко пликче от станиол с размерите на сребърен долар. Не ме погледна и не пророни нито дума, когато спрях до него. Само свали ръка, обърна се и влезе през една врата. Последвах го, минахме по тясна уличка и слязохме по някакво стълбище. Евтин хартиен червен фенер се поклащаше от вятъра пред една врата. Влязохме вътре… по тухлените стени беше избила влага, на пода се търкаляха вмирисани дюшеци, а връз тях бавно като водорасли във вода се извиваха някакви тела. Китаецът разопакова пликчето и натъпка съдържанието му в дълга черна дървена лула. Попита ме за пари. Дадох му някаква сума. Изобщо не ме погледна в лицето. Показа ми един от дюшеците. Подаде ми лулата с изкривените си ръце…