Марк Фрост - Шестимата месии

Джек бавно се завъртя на седалката и вдигна поглед към Дойл. Бледото му лице беше мъртвешки бяло, белегът през челюстта му аленееше и пулсираше от напрежение и отчаяние. Устата му беше полуотворена, очите му бяха дълбоко хлътнали в очните кухини.

— Никога не съм твърдял, че няма последици — прошепна той дрезгаво. — Всъщност аз описвах само последиците.

— В такъв случай нека изясним нещо. За какво ми разказа всичко това: търсиш съчувствие или се надяваш на одобрение?

— Не…

— Защото, ако разчиташ на опрощение, ще ти кажа, че нито разполагам с властта, нито съм склонен да ти го дам.

— Не, не… Мислех… надявах се на нещо… — Гърдите на Джек тежко се повдигаха от напиращите в него емоции, лицето му бе изкривено от болка. — На нещо близко до разбиране. От теб — единствен измежду всички. Мислех, че… ще можеш да ме разбереш. — Джек дълбоко пое въздух и изхлипа: — Не знам… кой съм… Не знам как… как да продължа да живея…

Дойл смаяно наблюдаваше пълното разпадане на човека пред себе си: ръцете му спазматично стискаха и пускаха тъканта на седалките; от почервенелите му очи се стичаха сълзи; той за миг се изправи втвърден като прът, после се сгъна, сякаш гръбнакът му се бе разтопил.

— Срам ме е… много ме е срам… от нещата, които съм сторил… от онова, в което се превърнах. Като него . Прав си: като него . — Дойл с изумление разбра, че Джек се мрази с омраза много по-силна от тази, която някой би могъл да изпитва към него. — Трябваше да умра, преди всичко това да се случи, трябваше да събера смелостта да сложа край, но… не можах… не можах…

Думите му си пробиваха път през риданията:

— Трябваше да разрежа вените си… да захапя дулото на револвера… но ме беше страх да свърша така. Не можех… страх ме беше да умра… да пропадна в празнота… по-голяма и от тази, в която живеех. Този страх… само заради него съм жив… По-лош съм и от страхливец… от животно… Боже… Боже, помогни ми, моля те, Боже…

Джек се преви и се разплака с такава сила, че сърцето на Дойл щеше да се пръсне. Хълцаше и стенеше и постепенно гневът на Дойл изчезна, той почувства безкрайно съжаление към този човек и си спомни всичко добро, което бе видял в него. Посегна да го докосне, макар Джек да изглеждаше безутешен.

— Джек, недей… Не, Джек…

Когато Дойл най-сетне намери ръката му и я стисна, Джек се напрегна, явно неспособен да понесе още утеха, защото срамът му беше по-голям и от болката. Риданията му заглъхнаха, сякаш понесени от отлив. Той изтръгна ръката си, изправи се, обърна се към стената и скри лице в шепите си. Гърбът му продължаваше да се тресе, докато той търсеше сили да се овладее.

— Прости ми — прошепна той. — Моля те, прости ми!

— Всичко е наред.

Джек поклати глава, после ненадейно отвори вратата и изхвръкна от стаята, без да показва лицето си, без дори да поглежда назад. Дойл незабавно излезе след него в коридора, но Спаркс вече го нямаше и там.

Равинът, изглежда, се бе почувствал зле някъде между Финикс и Уикънбърг, защото около половин час след като старецът бе излязъл уж за да се поразтъпче, във вагона бе дошъл един от носачите и тихо бе помолил Айлин да го последва. Тя се бе върнала след няколко минути и бе поискала бутилка алкохол — Бендиго отказа да й даде своята — после пак бе излязла, без да забравя и несесера си — господи, беше ли възможно някога жена да забрави това?

Когато слязоха от влака на гарата в Уикънбърг, Айлин настоя лично да се погрижи за рави Стърн и предупреди останалите в трупата да не се приближават, понеже не било изключено болестта, свалила стария равин, да се окаже силно заразна — няколко думи, предостатъчни за всеки артист, за да се измете на здравословно разстояние.

Бендиго видя Айлин и някакъв висок слаб мъж в лошо ушит официален черен костюм да помагат на рави Стърн да слезе по стълбите от товарния вагон, където явно бе „почивал“ след онова, което му се бе случило.

Стърн вървеше бавно, с вдървени крака, прегънат на две, почти увиснал в ръцете им, все още с шапка на главата и полузагърнат в одеяло въпреки жестоката обедна горещина; дългата му бяла брада стърчеше над одеялото. Айлин и високият доброволец — доктор, оказал се на влака, според думите на Айлин, макар че ако бе доктор, то къде беше чантата му? — съпроводиха равина до сградата на гарата и го сложиха да легне на кушетката в малката стаичка на касата. Нещо в доктора и в костюма, в който бе облечен, се стори познато на Бендиго, но мислите му се насочиха към административните му грижи преди подсъзнанието да му подскаже какво точно.