Марк Фрост - Шестимата месии

Скоро дискусията в „Маккини“ стигна до общото заключение, че само актьорите са дали убежище на беглеца убиец. Ясно като две и две четири. Можеш ли да имаш доверие на артист? Отговорът е „не“ и всеки го знае, а ако не го знае, то поне го чувства — особено след като Джон Уилкс Бут застреля президента Линкълн, факт, който почти всички от тези доморасли защитници на правдата бяха чували още като деца. Артистите са си лъжци по професия, а пътуващите артисти са най-лошите — бандити, които не знаят друго, освен да крадат и курваруват. Видиш ли ги, заключвай дъщерята и сребърните прибори за хранене. Трябва да има закон срещу тях… и така нататък.

На много места имало такъв закон, хвърли светлина по въпроса в този момент шерифът Томи Бътърфийлд, намесвайки се по обичайния за него педантичен и акуратен начин: при пристигането си актьорите трябвало да уведомяват местната полиция за плановете си. Не, не в Аризона, но тази практика съществувала на много други места.

И за какво плащаме на онези, които сме избрали, ако не за това да ни защитават от тези върлуващи банди на актьори — главорези, възропта с тъничкия си гласец друг защитник на гражданските свободи, поставяйки началото на разгорещен спор, в който се противопоставяха граждани на депутати. Потеклата още във влака тъничка струйка уиски сега шурна като река Колорадо, удавяйки всяка надежда хайката да поднови преследването същата нощ.

Кожения Франк, който си бе забранил да изпада в настроения за запои, а и характерът му бе такъв, че не обичаше да спори, осъзна, че ще минат часове преди бурята, надигнала се в кръчмата, да премине, така че в самия й разгар тихичко се измъкна през вратата.

Самата идея да препуска нощем с тези некадърници не му допадаше — те сигурно щяха да минат като на парад няколко пъти из града. Нито пък гледаше с нетърпение на възможността да язди до тях през деня, когато слънцето превръщаше тези места в преддверие на ада. А и единственото, в което тези шкембелии бяха показали безспорен талант, бе способността да измъкват пари от джобовете на обикновените хорица. За тях преследването на престъпници из дивата пустош не беше дори хоби.

Франк запали цигара, огледа се и с изненада осъзна, че е сам за пръв път, откакто бяха отключили вратата на килията му. Улиците пустееха — без съмнение всяка жива душа се бе натикала в кръчмата, за да си начеше езика. Хайката бе натоварила конете си на влака още във Финикс и сега неговият отпочинал дорест жребец чакаше оседлан в конюшнята само на петдесетина метра. През тялото му премина дива тръпка: дали това не бе най-удобният момент да запраши към Мексико?

И тогава в главата му прозвуча трезвият глас на Моли: „Овладей се, Франки, защото оттук до границата може да се случат стотици издънки, и разбери, че цял живот си страдал заради това си твърдоглаво късогледство. Ако тези смотаняци те подгонят с всичките си оръжия, ще те надупчат като хармоника. Защо не си зададеш, миличък, въпроса: коя карта е най-умно да изиграя сега?“.

Франк знаеше, че единственият сигурен начин да остане извън затвора е да представи мъртъв китаец, и че ако онзи китаец, който сега се спотайва в Каньона на черепа, е ранен и опасен, шансовете му да го залови са сто процента по-големи, ако се опита да стори това сам, отколкото като част от този пътуващ цирк. Имаше нужда от един-единствен точен изстрел. Дори да се окажеше, че е улучил друг китаец, въпросите щяха да бъдат по-малко, ако се върнеше с труп, а не със заподозрян. Кой ли щеше да разбере?

Решеше ли да прави нещо, Франк нямаше спиране. Можеше да се добере до онова място на кон дори да спеше. Небето беше чисто, по-късно щеше да изгрее и луна, напълно възможно бе да стигне там преди артистите да отпътуват на сутринта от Каньона на черепа.

Преди да тръгне, той забоде на вратата на конюшнята една бележка:

Тръгвам напред, за да разузная. Среща при Каньона на черепа утре сутрин. Ще телеграфирам, ако настъпят промени в плана.

Искрено ваш,

Чикаго, Илинойс

Щом слязоха от влака на „Юнион Стейшън“, майор Пепърман настоя лично да разведе Дойл и Инес из Чикаго. Оказа се, че той бил роден и израсъл в града, така че сега се надуваше от гордостта на син, завърнал се в родното си място. Майорът се бе зарекъл пред себе си, че или ще изтръгне дума на одобрение от тези… тези непонятно свенливи „пакетчета чай“, както наричаше англичаните дълбоко в себе си, или ще признае, че е загубил хватката си на импресарио — при това един от най-преуспяващите в Америка.