Марк Фрост - Шестимата месии

Да, тя наистина зави. Той ускори ход на двайсетина метра зад нея. Меките подметки на обувките му не издаваха никакъв звук. Вървеше със скорост, която трябваше да го изравни с нея в момента, в който тя навлезеше в тъмната зона, защото не искаше да я предупреждава с някакво затичване в последния момент. Тя вървеше навела глава, без да обръща внимание какво става край нея. Идеално. През крайниците на Данте сякаш течеше ток, юмруците му бяха свити в джобовете, той усещаше как тялото му се сгрява за предстоящото. Още десет метра. Живееше именно за тези моменти — понякога те се оказваха по-приятни от онова, което следваше. Възможно ли бе някой мъж да се е чувствал някога по-жив от него?

Кучката скуо не се обърна и така и не го видя, когато той я настигна. В секундата, в която тя се озова в тъмното, той извади кърпичката от джоба си, пресегна се, сложи дясната си ръка пред устата й, а с лявата я сграбчи за косата на тила и силно я натисна напред, така че последвалото й ахване да напълни дробовете й с парите на хлороформа.

Последва незабавна и бърза реакция: лакътят й се заби в ребрата му, после тя го ритна в пищяла. Беше свикнал да се гърчат в началото, но, господи, тази тук бе бореше като дива котка. В следващия миг той усети безброй нокти да се забиват в лицето му — единият на косъм от окото — и веднага след това последва удар в топките му, който той избегна като по чудо. Данте бе свикнал да не обръща внимание на болката, но знаеше и друго — кучките никога не се биеха така: някои така се парализираха, когато се стовареше върху им, че направо се разтапяха в ръцете му. Именно първият пристъп на страх в жертвите беше любимото му изживяване — вдъхваше го от кожата им, пиеше го направо от очите им. Но тази тук не изглеждаше изплашена. Ако погледът й изобщо изразяваше някаква емоция, това бе омраза. Тази кучка щеше да развали всичко.

Без сам да знае как, той успя хем да притисне кърпичката към устата и носа й, хем междувременно да я държи на една ръка разстояние. Очакваше всеки момент упойващият препарат да започне да действа. Тя не се предаваше: опитваше се да го ухапе, да го ритне и по някакъв начин да се добере до него… и не показвате никакви признаци на отслабване. Е, едва ли щеше да може още дълго да задържа дишането си. Неясно защо обаче се опитваше да посегне към коляното си.

В следващата секунда го удари с все сила през ръцете — острите й като ножове нокти загребаха плътта му. Данте прехапа език, за да не извие от болка. Миг по-късно тя се опита да отметне ръцете му от главата си… Господи, никога не бе допускал, че една жена може да бъде толкова силна — почти равна на него, ако не и по-силна. Той усети, че ръцете му наистина губят контакт с главата и… какво, по дяволите, ставаше с този хлороформ? Не, не смееше да посегне за ножа си — тя беше прекалено опасна. В здравото му око проникна някаква гореща течност, замъглявайки зрението му. Проклятие… това беше неговата кръв — изглежда, беше успяла да му издере лицето. Гадната, противна кучка… щеше да му плати скъпо.

Ето, най-сетне… Ръцете й започнаха да го намират по-трудно. Клепачите й започнаха да примигват начесто и в следващия миг тя забели очи. И дори в този момент, действайки вече само инстинктивно, тя продължаваше да се съпротивлява, да рита, да драска. Силите обаче я напускаха и след малко тялото й се отпусна. Той я прихвана през кръста, но продължаваше да държи кърпичката върху лицето й като предпазна мярка. После леко я отпусна на земята. Едва сега юмруците й се разтвориха и той разбра, че е безопасно да махне кърпичката. Лежеше просната в краката му… най-сетне беше негова — неподвижна и готова. Той коленичи до индианката и я опипа, за да види как е. Натисна корема й — беше твърд. Сложи палец върху зърната на гърдите й. Прекара връхчетата на пръстите си по гърдите, по твърдите й устни, между краката. Беше малко постна за неговия вкус, но щеше да свърши работа…

Боже! Та тя имаше нож, пристегнат от вътрешната страна на бедрото — значи това се бе опитвала да докопа и сигурно знаеше как да го използва.

Добре! Това преливаше чашата… Край на ухажването. Данте я зашлеви през лицето и едва се сдържа да не я ритне в главата, така както си лежеше. Раните му може и да не бяха страшни, но Гласовете крещяха възмутено: „Ти ли ще ни вадиш нож, кучко!“.

Данте избърса кръвта от челото си, усети миризмата на хлороформ, идваща откъм кърпичката, и с досада я захвърли настрани. Сега тази в краката му щеше да разбере какво значи да ни се опъва. Той надигна безжизненото тяло и го задърпа за раменете в тъмната уличка и към вратата на изоставения склад. Беше оглеждал този квартал много пъти и добре знаеше, че никой няма желание да припарва насам през нощта. Пълно усамотение и абсолютна тъмнина — така обичаше да работи той и беше избрал склада за място, където да отнесе тази женичка при Зелената река. Бе оставил предварително чантата си там и тя го чакаше, пълна със свещи и инструменти. Вече обмисляше наказания, по-изтънчени от обикновените, защото тя си бе позволила да прегреши по най-глупав начин. Започваше да си мисли дали този път да не наруши обичайната процедура… да, след като я завържеше и й запушеше устата, можеше да я изчака да се свести, преди да се хване на работа. Така тя щеше да може да наблюдава. Може би си струваше дори да намери отнякъде огледало.