Марк Фрост - Шестимата месии

Тялото й беше леко, сякаш от перушина… Откъде се бе взела в това тяло такава сила? Но това нямаше значение: сега тя бе само месо и нищо повече. Той беше художник, работещ с месо, и сега му предстоеше да сътвори новото си платно. След борбата вече започваше да усеща нова вълна на възбуда при мисълта за предстоящото удоволствие.

„Време е за игра — излезте всички и се забавлявайте.“ Бяха пак Гласовете, вече щастливи, гальовни, доволни от онова, което бе направил.

— Ей! Ти, там!

Данте вдигна глава. Майната му! Към него тичаха някакви хора — и бяха само на петдесетина метра. Бяха мъже — поне трима, а може би и повече — и дългите им сенки подскачаха по стените на съседните сгради. Той придърпа месото в сянката на тъмната уличка и трескаво заобмисля възможностите.

— Спри!

Не трябваше да чака гласовете, за да вземе това решение — той бързо пусна тялото и побягна. Които и да бяха тези мъже, те не го бяха видели ясно. Колкото и досадно да беше да захвърля безпомощната жертва, особено след тази изморителна подготовка, щяха да дойдат други дни, щеше да си намери по-свежо месо, много по-добро от това. В уличката зад гърба му отекнаха бързи крачки. По шума прецени, че го преследва поне един, а най-вероятно двама души, но той познаваше този квартал като петте си пръста — всяка сграда, всеки вход, прозорец и завой — всичко това беше само част от старателната подготовка: не, вече беше изключено да го хванат.

Той зави още два пъти, мина през една празна къща, скочи през прозореца в тъмния заден двор, скри се в сенките на входната алея и замръзна, притиснал се към тухлената стена. Беше нащрек, в ръката си стискаше нож с широко блестящо острие. Ако някой посмееше да го последва тук, щеше да се усмихва с шията си. Той наистина чу крачки на тичащи хора, които първо подминаха входа на алеята, викайки си нещо един на друг, после пак се върнаха и след това гласовете им затихнаха в другата посока. Изчака десет минути повече, отколкото бе необходимо, след това прибра ножа си. Пътят към дома беше чист. Беше им се изплъзнал.

Но… какво бе това? Нямаше как да го сбърка: до ухото му щракна запънатото петле на револвер „Колт“ и в следващия миг той усети хладната стомана да докосва слепоочието му.

— Не мърдай, Скръгс — прошепна спокоен глас в ухото му. — Не искам да те застрелям след всичките усилия, които положихме, за да се срещнем. Приеми ме за свой приятел. Разбра ли ме?

В гласа се долавяше акцент. Какъв беше?… Немски?

— Аха.

— Добре. Сега можеш да завъртиш глава.

Гласът определено принадлежеше на германец. Навремето Данте беше командвал имигранти от какви ли не страни. Този тип звучеше точно като германците. Данте се обърна и погледна мъжа със здравото си око: изглеждаше млад, на неговата възраст, висок, с гъста руса коса. Светлосини очи. Много широк в раменете. Елегантен — с прекрасен костюм. Нима този човек бе тичал след него? Не, едва ли беше така — той дори не бе запъхтян.

— Какво искаш? И кой си ти? — реши се да запита Данте.

Без да отмества револвера, мъжът прекара дулото през челото му и го спря върху изваденото му ляво око. На устните му играеше лека усмивка.

— Можеш да ми казваш Фредерик.

— Какво искаш, Фредерик?

— Ами искам да ти помогна, Скръгс.

— Да ми помогнеш ли? И как по-точно?

— Нека ти кажа най-напред, че съм почитател на работата, която вършиш. Така че искам да ти помогна да я вършиш.

— Какво знаеш за това?

— От известно време те държим под око, Скръгс. И ни беше много интересно да наблюдаваме как се издигаш в… кариерата.

— Така ли?

— О, да. Онова, което правиш, много ни интересува. И трябва да ти кажа, че това, което видяхме, ни хареса. Много ни хареса.

— Ако наистина ми помогнеш, както казваш… ти какво ще получиш от това?

— Уместен въпрос, Скръгс, много правилен въпрос с много прост отговор: ще ти помогна, защото… искам и ти да ми помогнеш.

— Какво мога да направя за теб?

— Много неща, за които не би могъл да се сетиш предварително. Но… защо не дойдеш сега с мен, за да… да обсъдим всичко това?

Тъмна, оскърбителна и ужасяваща насмешка проблесна в светлите очи на Фредерик. В този миг се обадиха и Гласовете: „Той ни харесва“. Данте се изненада — беше крайно необичайно за Тях да се доверят някому толкова бързо. Но този аргумент не му се строи уместен.

Още повече, че и той го харесваше.

Дойл извика пръв, когато видя някакъв мъж да влачи тяло към една тъмна уличка, и също така пръв стигна дотам. Лайънъл Стърн запали няколко клечки кибрит, докато Дойл трескаво работеше, за да свести облечената в семпла басмена рокля жена. Инес и Джек се хвърлиха да преследват похитителя. Престо извади рапира от бастуна си и започна да претърсва тъмнината. Не след дълго намери окървавената и напоена в хлороформ носна кърпичка, захвърлена наблизо, и те разбраха, че жертвата е изпаднала в несвяст от упойващите пари. А след като се натъкна и на брезентовата чанта в съседния склад, натъпкана с въже, сатъри, ножове и хирургически инструменти, тримата със закъснял ужас разбраха какъв отвратителен край бе очаквал жената.