Марк Фрост - Шестимата месии

Ударението в обясненията му обаче — за кой ли път, при това? — падаше на размерите. Ето онова там е Универсалният магазин на Маршал Фийлд: тринайсет акра застроена площ! От другата страна е Рилайнс Билдинг: петнайсет извисяващи се в небето етажа от блестящо стъкло! А това пък е фабриката за дъвка „Ригли“: най-популярната дъвка в света (Я опитайте една опаковка „Плодова“, това беше хитът на изложението!). Когато се добраха до хотела („Палмър Хаус“: най-големият хотел между Ню Йорк и Сан Франциско! ), въпреки добрите му намерения ентусиазмът на майора напълно беше притъпил способността на братята да възприемат каквото и да е.

Спазвайки договореността от влака, Спаркс, Стърн и Престо наеха стаи в един по-малък хотел зад ъгъла и повериха жеронския „Зохар“ на хотелския сейф. През няколкото секунди, когато останаха сами на гарата, преди да се разделят, нито Дойл, нито Спаркс отвориха дума за случилото се снощи. Дойл се разкъсваше между притеснението от това, че бе изслушал ужасните признания на Джек и че бе реагирал неадекватно хладно. Какво можеше да направи, за да разчупи патовата ситуация? Спаркс явно все още изпитваше срам, защото още не го бе погледнал в очите.

През деня, докато братя Дойл се занимаваха със задълженията си по време на обиколката, останалите трима посетиха храма на рави Айзък Ейбрахам Брахман и докладваха на братята за наученото същата вечер пред камината в апартамента на Артър в „Палмър Хаус“. Разказваха основно Лайънъл и Престо, а Джек седеше настрани мълчалив и необщителен.

Рави Брахман повече не се бе чувал с Джейкъб Стърн. Нито можеше да им помогне с някакви наблюдения върху поведението на Джейкъб, които биха подсказали накъде може да е тръгнал. Самият той изглеждал достатъчно бодър, макар и малко завеян, както би могло да се очаква от човек, чиито мисли по-лесно се концентрират върху абстрактното, отколкото върху физическата реалност. Той обаче не скрил тревогата си от кражбата на тикунейския „Зохар“, макар че и за нея Брахман също не могъл да съобщи нищо окуражително. Следствието се водело от полицията, за която най-доброто, което можело да се каже, било, че декларирала решимостта си да изпълни своите задължения по отношение загубата на една толкова рядка вещ… е, виж, ако ставало дума за расов кон или за античен стенен часовник с кукувица, това можело да ги накара да се размърдат, но те явно още не можели да проумеят каква е стойността на не много известен религиозен манускрипт, при това нехристиянски.

Фактите били оскъдни. Тикунейският „Зохар“ просто изчезнал: предната нощ го имало, Брахман го изучавал и после го заключил в един шкаф в библиотеката на храма, а на сутринта вече го нямало. Никакви следи, никакви опити за взлом — ключалката била отворена съвсем чисто. Работа на истински професионалист. Петимата решиха засега да не обременяват рави Брахман — крехък човечец на седемдесет и пет години — с информация за Ханзейската лига, както и да не му казват за другите изчезнали свещени книги. Равинът доста се зарадвал като чул, че жеронският „Зохар“ е в техни ръце.

Следващо разочарование: равинът изобщо не могъл да си спомни какъвто и да било висок разчорлен евангелистки проповедник, взел участие в Парламента на религиите. Там имало над четиристотин свещенослужители, надошли от целия свят, освен това вече била изминала цяла година, така че за човек на неговата възраст и с неговата все по-често отказваща памет било невъзможно да се очаква да отдели едно лице от тълпата. Бил готов да се порови из записките си, за да види дали няма да намери нещо полезно, но това щяло да му отнеме един ден.

Разговорът се развивал, без да стане дума за нещо по-особено до момента, когато Престо попитал дали при Брахман не са идвали някакви необикновени посетители в дните преди кражбата. Не, не в дните преди кражбата, казал им той, но нещо странно наистина се било случило: днес сутринта дошъл да го види колекционер на редки религиозни ръкописи — немски бизнесмен, мил човек, рус, висок, добре изглеждащ — пожелал да изкаже съчувствието си по повод открадването на тикунейския „Зохар“. След като разменили няколко общи приказки, мъжът споменал, че неотдавна закупил в Ню Йорк рядка религиозна книга и се поинтересувал дали ако я донесе, равинът ще бъде така добър да провери нейната автентичност.

Макар мъжът да изглеждал олицетворение на ненатрапчивото приятелство, някакъв инстинкт посъветвал рави Брахман да внимава какво говори. Как бил научил този тип за кражбата на тикунейския „Зохар“? Само няколко души извън храма знаели за нея, а пресата така и не надушила нищо.