Марк Фрост - Шестимата месии

Каназучи поклати глава. Ръката му напипа Косата под дългото черно палто, в което беше облечен. Той затвори очи и остави друсането на фургона да го отнесе към медитация. Сега имаше нужда само от сън — раната бе почистена и превързана, без видими симптоми на инфекция. Сухият пустинен въздух му беше приятен. За останалото той се доверяваше на мъдростта на организма си.

Айлин видя, че японецът се унася. Все още се опитваше да осмисли онова, което той и Джейкъб й бяха разказали: откраднатите книги, повтарящите се сънища за някаква кула в пустинята, обезпокоително подобна, ако можеше да се вярва на слуховете, на тази, която уж била издигната в града, към който пътуваха. Когато японецът заспа, тя седна до Джейкъб на капрата.

Той дръпна окуражително юздите и извика:

— Вие сте най-чудесните мулета, които съм виждал, и се справяте отлично с работата си. Не мога да ви опиша колко доволен съм от вас.

— Как се справяш? — попита го тя.

— Великолепно! Да караш фургон е нищо работа: дръпваш лявата юзда, те завиват наляво, дръпваш дясната — надясно — обясни Джейкъб и се облегна на нея. — Ти си първият човек, пред когото го признавам, но аз винаги тайно съм си мечтал да бъда каубой.

— Ще опазя тайната ти — успокои го тя.

Джейкъб прекара ръка по гладко обръснатото си лице, изглеждащо поне петнайсет години по-младо след махането на старозаветните бакенбарди, които Айлин грижливо бе залепила на Каназучи.

— Не съм бил без брада от младини. Пуснах си я на шестнайсет години — нали разбираш, това беше задължителна част от религиозната ми подготовка. Забранено ни е да опираме бръснач до кожата си — смята се, че това силно напомня за езическите ритуали, свързани с проливане на кръв.

— Да благодарим на небесата, че не се поряза.

— По-скоро да им благодарим, че не се наложи да се бръсна в този друсащ фургон, защото не искам да си мисля как щях да изглеждам тогава.

— Изглеждаш много симпатичен, Джейкъб. Толкова си красив, че не изключвам след теб през пустинята да се втурне цяла глутница жени.

— Наистина ли? — Той се позамисли над думите й. — Би било интересно изживяване. Кажи ми, как е нашият пациент?

— Почива си.

— Добре. Какво чудесно усещане — да чувстваш въздуха върху кожата си! Всъщност, по-скоро се чувствам гол като новородено бебе. Честно казано, ако се погледна в огледалото, едва ли ще позная лицето си.

Твоето е, помисли си тя. Само твоето, скъпи приятелю.

Мулетата позабавиха ход, явно очаквайки някакви напътствия от юздите.

— Хайде, дий! Мисля, че така се казва, нали? Дий, милички. Дий, кранти. Дий!

Специалният бърз влак, на който пътуваха Кожения Франк и дружината доброволци, стигна в Уикънбърг едва след залез-слънце. Различни формалности от процедурен характер, свързани главно с това кой да бъде машинист на влака, ги забавиха във Финикс с цели четири скъпоценни часа. Благодарение на съблазнителната награда от пет хиляди долара, докато пътуваха из Аризона, групата на преследвачите нарасна на близо четиридесет души и към нея продължаваха да се присламчват възмутени защитници на реда. Не стига това, ами и няколко журналисти се лепнаха за тях като кучешки косми към парцал за забърсване на пода. В резултат простата задача да се разпита персоналът на гара Уикънбърг се превърна в нещо като вавилонското стълпотворение: всички доброволци и журналисти се заеха със собствени разследвания и това продължи, докато Франк не извади полуавтоматичната си карабина „Хенри“ и не стреля във въздуха, за да ги усмири.

Оказа се, че никой от работещите на гарата не бе забелязвал китаец да слиза от влака, пристигнал с „Предпоследната театрална трупа“, но той все още стоеше на мястото си и макар някой да се бе опитал да заличи следите, Франк намери доста кръв на пода на товарния вагон. Това доказателство беше достатъчно, за да продължат преследването нататък, и предостатъчно, за да възпламени ентусиазма на глутницата аматьори, които изгаряха от нетърпение да се понесат на коне към Каньона на черепа, където трупата трябваше да отседне за нощувка.

Вслушвайки се в съвета на Франк, преследвачите се въздържаха да телеграфират до пощата в Каньона на черепа, за да не събудят вредни идеи в нечия глава. Оказа се лесно да убеди спътниците си в необходимостта да действат по-предпазливо: ако Главореза — един ежедневник във Финикс бе лепнал това хвърлящо се на око прозвище на китаеца убиец — бе толкова наблизо, потерята несъмнено би желала цялата слава за залавянето му да бъде нейна и само нейна. Така че след като позираха за няколко възвеличаващи ги снимки, накичени с оръжие и патрондаши, сякаш бяха армията на Панчо Виля, доброволците от хайката се оттеглиха в единствената кръчма на Уикънбърг с намерения за сериозно запиване.