Марк Фрост - Шестимата месии

Не, казал Брахман, съжалявам, но зрението ми непоправимо отслабна. Смятам, че ще ми бъде невъзможно да окажа помощ по въпрос, свързан с оценката на толкова рядка вещ. После споменал, че има приятел, който би свършил тази работа, но той пък бил заминал за някъде. Побъбрили още малко на съвсем невинни теми, а накрая, преди да си тръгне, мъжът му оставил визитната си картичка и го помолил да бъде така добър и да му се обади, когато приятелят му се прибере.

И Престо извади като фокусник копие от същата картичка, която им бе показал още в Ню Йорк: Фредерик Шуорцкърк — все същият живущ в Чикаго колекционер, който бе пресичал пътя на Престо и преди.

Значи уловката със „Зохар“ бе сработила, заключи Дойл. Човекът е намерил книгата, но явно има известни съмнения. Ако адресът на картичката е истински, офисът му би следвало да се намира на един хвърлей от „Палмър Хаус“. Те взеха решение това да бъде и следващата им спирка, без да подозират важността на една от последиците от това решение — никой не й обърна внимание в този момент: прекият път за офиса минаваше покрай Водната кула на Чикаго авеню.

През целия ден Гласовете в главата на Данте Скръгс го уверяваха, че тази нощ късметът му ще проработи. Кучката индианка бе прекарала цялата седмица в стоене пред проклетата Водна кула — буквално от изгрев до залез. Едва когато почнеше да се смрачава, тя си тръгваше за пансиона. Не се бе и опитала да си търси някаква работа, не се бе отбила макар и на шега в някой магазин — абсолютно неестествено поведение за една жена. Стигнеше ли пред Кулата, тя се заковаваше на едно място и започваше да разглежда минаващите хора. Единственото, което си позволяваше, бе веднъж на час да се разходи от единия край на сградата до другия, но оставаше сред тълпата и не му даваше макар и минимален шанс да направи своя ход. Имаше моменти, в които Данте се питаше дали по някакъв начин не е разбрала, че я следи: индианците имаха буквално животински нюх за тези неща.

Чувството на безсилие, което изпитваше, започваше да напира в него като пара в котела на локомотив: беше ли възможно точно той да се натъкне на някаква побъркана? Въпросът далеч не бе риторичен: ако кучката бе луда, това убиваше интереса в него — тя не би била първа категория. Дали не трябваше да премисли и да се откаже? Но тази сутрин Гласовете звучаха толкова уверено… Не, той определено имаше чувството, че ще стане нещо изключително: никога преди Гласовете не го бяха насочвали с такава сила.

И ето: нощта бе паднала и фенерджиите бяха запалили уличните лампи, а тя все още стоеше пред Водната кула. Данте просто не знаеше, че и индианците чуват свои гласове — гласовете на своите предци — и точно те тази вечер я бяха посъветвали да изчака и след като се стъмни. Когато улиците започнаха да опустяват, тя се премести под газовата лампа непосредствено пред входа на Кулата. Стана седем и трийсет, после осем. Наближаваше часът на Зелената река. Данте я наблюдаваше от другата страна на улицата, без тя да може да го види, а възбудата и очакването в него наближаваха кулминацията. Беше бръкнал дълбоко в джобовете на панталоните си: едната му ръка стискаше малкия Данте, а другата — ножа.

Както винаги досега, насочил цялото си внимание към бъдещата жертва, Данте не забелязваше, че на свой ред е следен, този път от висок рус мъж в скъп костюм, седнал във файтон в горния край на улицата. Той не откъсваше поглед от Данте Скръгс.

Над града заехтя камбанен звън, обявяващ, че е станало девет часът. Когато заглъхна и последният удар, жената явно реши, че е изчерпала лимита си от време. Раменете й увиснаха разочаровано и тя бавно се обърна, за да си върви. Данте се надигна: може би това е моментът? Трябваше му само още един мъничък знак…

Задаващият се по улицата мъж изпусна вестника си. Да, това беше — Гласовете бяха дали заповедта си.

Данте отвъртя капачката на малката бутилка хлороформ в джоба си, изтръска от течността в носната си кърпичка, зави обратно капачката, мушна ръката с кърпичката във външния джоб на палтото си и излезе от скривалището си, за да пресече улицата. Ако тя тръгнеше по познатия му път за пансиона, първият й завой наляво щеше да я изведе в малка странична улица със складове, където лампите бяха малко и нарядко, а една от тях даже не работеше вече трети ден след като Данте предвидливо бе прекъснал захранващата я с газ тръба. Няколко крачки след неработещата лампа се намираше пресечката с тъмна уличка. Това бе мястото, което бе избрал за нападението.