Марк Фрост - Шестимата месии

Когато Инес и Джек се върнаха — с празни ръце, защото нападателят бе успял да им се измъкне — жената вече дишаше по-дълбоко, пулсът й се бе стабилизирал, макар тя все още да беше в безсъзнание и следователно до известна степен в опасност. Дойл усети намерението на Джек да му напомни, че тази история не би трябвало да пречи на другата им работа, затова преди той да отвори уста, настоя веднага да отнесат жената на безопасно място. Противно на очакванията му, Джек не възрази и Дойл разбра, че след като той бе изслушал изповедта му, Спаркс нямаше желание открито да му се противопоставя. Образно казано, Дойл държеше коз срещу Джек, но трябваше да внимава как ще го използва.

Престо спря един минаващ файтон и няколко минути по-късно стигнаха до задния вход на „Палмър Хаус“. Четиримата заобиколиха Дойл и под тяхното прикритие той отнесе жената до празния служебен асансьор. Точно когато излязоха от него и тръгнаха през салона към апартамента на Дойл, иззад ъгъла се появи майор Пепърман. Обичайната му нетърпеливост се смени с изражение на искрено смайване.

— Реших да ти се обадя, за да пийнем по едно преди лягане… — започна той, но заекна и продължи съвсем неуверено: — Доведох двама журналисти… чакат ни долу в бара.

— Съжалявам, приятелю — усмихна му се Дойл и бързо мина покрай него с отпуснатото тяло на жената в ръцете си. — Друг път.

Инес отключи вратата, Дойл внесе жената вътре и останалите го последваха. Всички добре съзнаваха, че групата им изглежда крайно подозрително: един от тях прекалено мургав, макар и облечен като денди, друг намръщен и със страховит белег, достоен за пират. Докато тези мисли се носеха из главата на посърналия майор Пепърман, той ясно си представи скандалното заглавие в някой вестник на следващата сутрин: „Създателят на Холмс спипан с жена!“, предвестник на неизбежното унищожаване на личната му кариера.

Едва сега Пепърман осъзна, че Дойл още със самото си пристигане в Америка се е забъркал в някаква съмнителна история и доказателствата за това са били пред очите му през цялото време: необяснимата му уклончивост, непроницаемата му резервираност, непонятната му склонност към усамотяване. И все пак какво се готвеха да правят Дойл и тези мъже в неговата стая с жената? Майорът определено не беше гений, но знаеше колко прави две и две: този човек, този писател бе таен перверт!

Докато чакаше асансьора, майор Пепърман наведе рошавата си глава и няколко пъти отчаяно я удари в стената. Беше вложил в това турне значителни суми от личните си средства и докато не реализираше поне някакви постъпления, щеше да прави всичко по силите си, за да опази инвестицията си. Следователно никой не биваше да научи за отблъскващите навици на Дойл, каквито и да бяха те. Колко безопасна му бе изглеждала тази операция в началото: да покажеш на хората знаменит автор и то англичанин — олицетворение на респектабилността! Защо не се бе захванал с цирка?

Дойл положи жената на един от диваните и това даде възможност на останалите за пръв път да я разгледат: беше към трийсетгодишна, с тъмна кожа и коса, здрави кости, силни черти, определено некрасива по всички стандарти, но впечатляваща и симпатична посвоему, с изразително лице на честен човек.

— Американска индианка — каза Джек, след което той и Престо се загледаха в нея, като че ли отнякъде им беше позната.

— Познавате ли я? — попита Дойл, забелязвайки озадачеността им.

Джек неуверено поклати глава.

— Просто няма как — отговори му Престо. — Освен ако е била в Лондон, което не ми изглежда вероятно. Но въпреки това тя наистина ми изглежда позната.

Дойл разчупи ампула с амонячна сол и я поднесе под носа й — тя дръпна главата си настрани и клепачите й трепнаха. Миг по-късно отвори очи и изплашено изгледа петте мъжки лица, надвесени над нея. Дойл я успокои и й представи останалите, обяснявайки й как са я намерили на улицата, къде се намира сега и как ще се чувства след вдишването на хлороформа. Тя внимателно го изслуша, възвръщайки си малко по малко хладнокръвието. Опитваше се да възстанови празнотите в спомените си, но пред погледа й непрестанно изплуваше образът на нападателя, чието единствено синьо око я гледаше втренчено, безучастно и безжизнено, като че ли беше от мрамор.

Не каза много неща, пи вода и сама се изненада, че не изпитва желание да избяга; но не долавяше с нещо да я застрашават. По-скоро обратното: вече бе забелязала Престо и Джек и бе отвърнала на любопитните им погледи със също такъв.