Марк Фрост - Шестимата месии

— Неотдавна се върнах от презокеанско пътуване — обясни Фредерик. — И както виждате, мистър Скръгс, в момента съм в процес на преместване.

Данте кимна, усмихна се, но не каза нищо. Още докато пътуваха, той бе почувствал, че колкото по-малко въпроси задава на Фредерик, толкова по-добре — този човек излъчваше около себе си атмосфера на увереност и властност, в която Данте се чувстваше тъп като пън, но от друга страна усещаше, че за него се грижат с любов като… като за любимо куче например. Освен това Гласовете му казваха да не се безпокои, уверяваха го, че може да се отпусне и че този човек ще осигури безопасността му. В компанията на Фредерик Данте се чувстваше уютно като змия в пътна чанта.

Фредерик не го представи на другите и за момент дори го остави сам, за да излае на остър немски някакви указания, явно свързани с работата във вътрешните офиси. Един от мъжете, които изнасяха кашоните навън, мина близко покрай Данте с навити ръкави и той видя от вътрешната страна на лакътя му странна татуировка: прекъснат кръг с три назъбени линии, пресичащи окръжността.

В следващия миг Данте с готовност отскочи настрани, за да даде път на други двама мъже, които тикаха натоварена с кутии количка. Това го доведе по-близко до бюрото и хартиената лента и той просто не успя да се противопостави на импулса да надникне и погледне отблизо точките и чертичките, които за него бяха разбираеми, тъй като през две от годините на служба в армията бе работил като телеграфист. Но едва успя да разчете фразата „Донеси книгата незабавно“, когато подът изскърца и Фредерик се върна. Данте мигновено се изправи и с интерес се вторачи в обувките си, опитвайки се да демонстрира невинност. Фредерик мина зад него и седна зад бюрото.

— Лошо момче — каза той и игриво го заплаши с пръст.

Данте се захили притеснено, неспособен да се преструва повече.

— Ти си едно лошо момче, нали, Скръгс?

— Да, сър.

— Лошите момчета понякога ги наказват — съобщи Фредерик, взе хартиената лента и бързо я прегледа, прекарвайки я между пръстите си.

Данте се обърка, почувства се глупаво, но това не го притесни — той не чувстваше страх. Когато свърши с разчитането на лентата, Фредерик поднесе към нея запалена клечка кибрит и я пусна да догори на пода. После включи апарата и бързо изчука някакво съобщение. Внимателно заслушан, Данте долови думите „един прекрасен ден“, преди Фредерик да започне да говори през тракането на ключа, с което наруши концентрацията му.

— Добре беше в армията, нали, Скръгс?

— О, да. Там беше най-добре.

— Харесваше ти да имаш авторитет, а? — подпита той с все същата подкупваща усмивка.

Но как бе възможно този човек едновременно да говори и да праща съобщение по морза?

— Аха.

— И власт.

— Да.

— Да си част от нещо много по-голямо от теб самия — това винаги внася смисъл в живота.

— Да, харесваше ми.

— Честният войник. Всеки миг от живота ти е посветен на това да поставиш твоето малко парченце от голямата мозайка — много по-голяма, отколкото способността ти да я разбереш, рамо до рамо с други като теб, устремени в марш напред, решени да служите на общия идеал.

— А? — Скръгс започваше да губи нишката на разговора.

Фредерик се засмя като грижовен баща.

— Ти би искал да си пак войник в някоя армия, нали, Скръгс?

— Ами… — Данте съвсем не беше сигурен, че иска.

— Не такава на разположение на незаинтересовано и неинтелигентно правителство, нито под командването на дебели некомпетентни офицери, а още по-малко в компанията на страхливци, стряскани от собствените си сенки. Напълно различна армия, Скръгс — армия, към която би искал да се числиш, армия, в която ще те възнаграждават за уникалните ти способности, вместо да те наказват заради тях, най-сетне армия, която ще ти разреши… не, не — ще те окуражи да продължиш онова, което най-много ти допада. Е, искаш ли това, Скръгс?

Данте присви очи, усещайки сладостната тръпка, пронизала слабините му в мига, в който бе схванал смисъла на думите, изречени от този мъж.

— Да! Да, сър, много бих искал това.

— Ние вербуваме хората си по целия свят — обясни Фредерик. — Не са много тези, които отговарят на високите ни изисквания. Но след няколко месеца наблюдение отблизо мога да ти кажа с известна сигурност, че ти… си на нужното ниво.

— А как ме намерихте?

— Имаме очи и уши навсякъде. Ако е писано да стане, онзи, който ни трябва, обикновено привлича вниманието ни. Подлагаме го на наблюдение, изучаваме го — така, както стана при теб. Ако го намерим за достоен, преминаваме към фазата, в която се намираш сега ти.