Марк Фрост - Шестимата месии

Нещо не беше наред и Франк се взря за подробности. Брадата и шапката му пречеха да види лицето на стареца… но какво бе това? Точно когато той се качи отзад на фургона, палтото му за миг се отметна и на бялата му риза се видя тъмно петно. Кръв?

Дали да не рискува? Пръстът му леко започна да натиска спусъка.

„Помисли добре, Франк — чу той гласа на Моли. — Все още си осъден и ако застреляш не когото трябва пред погледите на двайсет свидетели, това с нищо няма да подобри съдбата ти.“ Той отпусна пръстта си.

Разнесоха се гласове. Франк завъртя телескопичния прицел в другата посока. Дългокосото парвеню бе скочило от товарния фургон и сега жестикулираше към тъмнокосата жена и крещеше нещо. Тя обаче му отговори право в лицето. От това разстояние Франк не можеше да чуе думите, но тонът се долавяше, и ако се съдеше по него, господин Дългокоско си получаваше заслуженото. Накрая очевидно му дойде много, защото подви опашка, гневно се върна при своя фургон, а жената се качи отзад — там, където бяха качили стареца. Тя явно не си поплюваше.

Фургоните се насочиха към изхода на каньона и нагоре по пътя, водещ на запад. Франк бе говорил със собственика на конюшнята в Уикънбърг, от когото бяха наели фургоните, и той му бе казал, че артистите пътуват за някакво религиозно поселище в пустинята — място, наречено Новия град — на двайсет и пет мили от Каньона на черепа в посока север-северозапад. Ставало дума за съвсем ново градче, което дори не бе успяло да се появи на картите, но се разраствало бързо. Населението му не било мормонско, а по-скоро християнско, но човекът така и не можа да му каже нищо по-определено, освен че били добри клиенти и си плащали сметките навреме. Изглеждали безобидни, макар и малко странни… били се захванали да строят някакъв каменен замък, закътан в хълмовете.

Дори ако следваха указанията му и не объркаха пътя — едно голямо ако — доброволците от хайката едва ли щяха да пристигнат при Каньона на черепа по-рано от късния следобед. Франк не можеше да чака толкова дълго. Имаше вероятност китаецът да не е с тези хора, но някакъв инстинкт караше Франк да иска да разгледа по-отблизо стареца в последния фургон. Той не можеше да забрави, че тези хора все пак бяха артисти, а артистите могат да направят много неща с грима.

Имаше и още една причина да тръгне след тях, макар да не искаше да я признае пред себе си: искаше му се да хвърли поглед отблизо и на още едно лице в същия фургон. Тъмнокосото момиче бе накарало сърцето му да се разтупти като сигнален барабан на индианци. На всичко отгоре тя приличаше на Моли, сякаш й бе сестра.

Франк разкърши рамене, защото бе успял да се схване, слезе по склона при хотела и зададе няколко въпроса. Оказа се, че никой така и не бе успял ясно да разгледа стареца. Приличал на евреин, подхвърли един от виделите го, досущ като онези европейци, които бил виждал по източния бряг. Но какво правеше сред театрална трупа в центъра на пустинята — това никой не знаеше. Единственото сигурно нещо бе, че имал треска и заради нея им казали да се държат по-настрани от него. Влязъл в стаята си и така и не си подал носа навън.

Чернокосата жена ли? Да, тя наистина хващала окото. Грижела се за онзи — тя и другият, костеливият мъж. Някой спомена, че чул името й — Айлин.

Дали има телеграф в онова място, закъдето артистите са се запътили? Да, имало. Франк остави в хотела запечатан плик с инструкции за хайката, когато се добере дотук. Нареждаше им да го чакат в Каньона на черепа, докато не им изпрати телеграфически нови инструкции.

Последната му молба беше, ако някой от потерята се поинтересува за къде е тръгнал, да казват, че Кожения Франк е поел на североизток, към Прескот.

Франк нахрани коня си, направи си угощение с изстиналата закуска и се отправи по черния път, водещ за Новия град.

В единайсет същата вечер Дойл, Джек и компания пристигнаха на адреса, където се намираше офисът на Фредерик Шуорцкърк, и завариха вратата разтворена, а двете стаи — съвсем празни. Цели четири детектива — Джек, Дойл, Престо с адвокатското си око към дребните подробности, и накрая по свой собствен начин Тази, която върви сама — огледаха всеки квадратен сантиметър, докато Инес и Лайънъл Стърн стояха навън във фоайето.

Повече от ясно бе, че стаите са опразнени същата вечер, и то скоро. В кошчето за боклук имаше хартиена пепел, в чекмеджето се търкаляше самотна ролка хартия за телеграф, най-сетне, върху бюрото имаше прашен правоъгълник, който заедно със стърчащите краища на откъснати от стената жици очевидно подсказваше, че тук е бил използван частен телеграф — напълно незаконен, по мнение на Джек.