Марк Фрост - Шестимата месии

Скупчени колиби и бараки край входа на изоставената сребърна мина — това беше селището, известно под името Каньона на черепа, Аризона. Населението му бе стигало до цели 350 души, но след това сребърната жила се изтощила и железопътната компания взела правилното решение да не строи спирка тук. Понастоящем постоянните жители наброяваха цифром и словом точно 2 (двама): братята Барболио — смахнати търсачи, шейсет и пет годишни близнаци от Филаделфия, които все още слизаха в шахтата всеки ден, прекарвайки времето си в събиране на праха от стените й. Останалите десетима бяха тук само за кратко — работници, пътуващи между това място и града. Те бяха от града и обслужваха станцията за дилижанси, както и превърналия се в убежище на бълхите хотел „Каньон на черепа“, който бе единственото място, където случайно минаващите оттук пътници можеха да отседнат.

Със снощното пристигане на „Предпоследната театрална трупа“ броят на пребиваващите тук бе отскочил на 31, но понеже хотелът бе в състояние да приеме само 15, обслужващият персонал на станцията, както и по-младите измежду останалите, прекараха нощта във фургоните си. Всъщност точното число бе 32, ако в него се включеше и Франк Маккуети, пристигнал призори, но останал в една скална ниша, гледаща надолу към каньона и хотела. Франк се беше добрал точно преди разсъмване и се намираше достатъчно близо, за да разглежда лицата на хората по улицата през телескопическия прицел на пушката си за бизони, която държеше със свален предпазител в очакване да се появи китаецът.

Зад хотела имаше пет фургона, единият за багажа. Конете чакаха вързани наблизо. Още с пукването на зората се появиха хора, най-вече кухненски работници, едни от които изхвърлиха помията, а други внесоха насечени дърва, така че след малко печката в кухнята бумтеше, а коминът й изхвърляше дим. Кожения Франк придърпа одеялото по-плътно около раменете си и се опита да спре тракането на зъбите си. Единственото, което искаше в този момент, бе да седи пред онзи огън долу с чаша гореща напитка в ръце. Беше и гладен — факт, който осъзна с особена острота, когато сутрешният ветрец довя към него едва доловимия аромат на бекон.

Беше яздил през нощта в хапещия студ на пустинята. Вече не можеше да се отръсква от него, както на младини — този студ имаше способността да се загнездва в костите на човек и оставаше там завинаги. Снощи, на половината път от Уикънбърг, Франк бе осъзнал, че е прекалено стар за тези упражнения и съвсем сериозно се бе замислил дали все пак да не дръпне юздите и да не запраши към Сонора. Усети да го наляга пристъп на отчаяние: отдавна беше загубил броя на чудесните утрини, прекарани нахалост по точно същия начин: някъде из планините, в очакване някой нищо неподозиращ глупак да излезе от къщата, от пещерата или от вигвама, така че Франк да може да забие куршума си в него — житейски опит, върху който се бе замислил едва по време на петте години зад решетките. Не, този живот повече не беше за него, защото вече знаеше със сигурност, че единственото нещо, от което има нужда в този ранен час на деня, е по-дебел дюшек и две топли цици, така че той се опитваше да остане буден, напомняйки си, че и двете неща може би се намират на само един изстрел разстояние.

Първите актьори се излюпиха от фургоните едва когато се разнесе звънът за закуска. По-младите се протягаха, разкършваха плещи и вървяха наперено, подсъзнателно държейки се така, както се държат хора, свикнали да бъдат наблюдавани. Дори тук, в самия център на нищото, даже докато се криеха, за да се облекчат из храстите, без да съзнават, че някой си Франк ги наблюдава, те пак се държаха като че ли се намират пред публика.

И нито следа от китаеца.

Измина половин час, закуската свърши, конярите излязоха с конете, впрегнаха ги във фургоните, а след това от хотела дойдоха и останалите артисти. Франк внимателно разглеждаше всяко новопоявило се лице през обектива. Вече знаеше състава на трупата: четири жени и дванайсетима мъже — всички бели — се качиха на три от фургоните; един висок, дебел, дългокос позьор, държащ се като че ли ръководи нещата, седна на капрата на четвъртия фургон, който според Франк превозваше реквизита им. Керванът изглеждаше готов да потегли, но чакаше. Петият фургон, най-малкият от всички, все още бе празен.

Тогава от хотела излязоха и последните трима души. Франк се наведе напред, сложи пръст върху спусъка и залепи око на обектива: тъмнокоса жена — боже, истинска красавица с огнен поглед — и висок кльощав мъж в черен официален костюм, а между тях прегърбена фигура с дълга бяла брада във възможно най-особеното облекло: кръгла кожена шапка, черен костюм и тежко черно палто. Двамата съпроводиха странния тип до последния фургон и му помогнаха да се качи отзад.