Марк Фрост - Шестимата месии

— Наричат я Водната кула. Чаках ви пред нея. Така ми нареди сънят.

— Сънят ти е наредил да ни чакаш? — недоверчиво възкликна Престо.

Тя кимна спокойно.

— Можеш ли да ни отведеш там? — нетърпеливо се поинтересува Джек.

— Да, тя е съвсем наблизо до мястото, където ме намерихте и където щяхте да ме намерите, ако ви бях почакала малко по-дълго.

— Да вървим — каза Джек и се отправи към вратата.

— Мис Уилямс, изживяхте голямо премеждие… като лекар ви съветвам да си починете преди… — опита се да я предупреди Дойл.

— Не — заяви тя безпрекословно и стана.

На път към пиацата за файтони странната шесторка мина покрай бара във фоайето на „Палмър Хаус“. Майор Пепърман седеше на маса до вратата, разказвайки на двама журналисти от Милуоки не особено интересуващи ги истории като доказателство що за човек е доктор Артър Конан Дойл.

— Я чакай, ама това там не е ли той? — възкликна единият от репортерите, зървайки за миг излизащия Дойл.

— Не, не е възможно — бързо се намеси Пепърман. — Дойл спи от няколко часа.

— Стори ми се, че е той — оправда се репортерът.

Когато двата файтона спряха пред Водната кула, Дойл помоли кочияшите да ги изчакат, а те слязоха да поразгледат. Благодарение на ефектното осветление от хитро разположените газови лампи, Водната кула изглеждаше като замък от приказка, издигащ се в тъмнината. И Джек, и Престо се съгласиха, че приликата с кулата от общия им сън е поразителна, а Дойл пак извади рисунката на Джейкъб Стърн и пак намериха много общи неща.

— Да, това най-сетне обяснява тази скица — обърна се Дойл към Лайънъл Стърн: — Баща ти трябва да е видял тази кула, докато е бил тук заради Парламента на религиите.

Но Джек, Престо и Мери Уилямс чувстваха, че нещо не е наред. Водната кула беше и едновременно с това не беше същата — тя изглеждаше по-скоро като умален макет на кулата от съня, която бе по-висока, по-тъмна, по-заплашителна и по-злокобна. Освен това невъзможно бе да сбъркат центъра на Чикаго с пустиня. Откритието на Мери отговаряше на по-малко въпроси, отколкото поставяше, допълнително объркваше мистерията и ги обезсърчаваше.

Но какво е обяснението на общите им сънища, чудеше се Дойл. Веднъж му се бе наложило да разследва едно странно съвпадение, състоящо се в това, че трима медиуми, пръснати на различни краища по земята, бяха получили по време на своя транс — не сънища! — информация, свързана с най-обикновено писмено съобщение с общо взето сходно съдържание.

Наученото досега им даваше основание да приемат, че е доста вероятно Джейкъб Стърн също да е от тези, сънували странния сън. Но какво отличаваше тези четирима души от останалите? Мери Уилямс изглеждаше подходящ кандидат за медиум. Джек досега не бе показвал такива способности, но това, че брат му бе притежавал окултна сила, в съчетание с пристрастеността на Джек към наркотиците, не изключваше събуждането в него на нещо, за което досега не бе подозирал. Но Престо!… Престо изобщо не пасваше на представата за медиум: беше адвокат и, за бога, възможно ли бе да има друг по-земен от него на този свят?

Имаше нещо общо: всеки от мъжете се бе оказал по някакъв начин свързан със свещена книга, изключително ценна за неговата религия или култура. Мери Уилямс представляваше изключение в това отношение, нали произхождаше от народ без писменост.

Нито едно от тези съображения не можеше да отговори на възловите въпроси: Какъв бе смисълът и целта на този сън? Какво общо имаше той с изчезналите книги?

„Може и да не съм един от избраните — каза си Дойл, — но едно нещо мога да опитам да направя: трябва да намеря отговорите на тези въпроси, за да могат те да изпълнят задачата, за която този сън ги събира…“

Дойл се обърна и погледна Спаркс, който стоеше малко настрани от групата и беше вдигнал глава към кулата.

„И ако не намеря начин да върна Джек към онова, което беше — осъзна той в този момент, — останалите нямат никакъв шанс да се справят.“

На няколко преки западно от Водната кула, точно докато Дойл и останалите изучаваха загадъчната й фасада, Фредерик Шуорцкърк въведе Данте Скръгс в офиса си на петия етаж. Табелката на вратата икономично съобщаваше само името му с една дума след него: „колекционер“. Сградата бе нова, от тези, предназначени само за административни цели. Фредерик бе единственият наемател на етажа, а в този късен час нямаше и следа от живот по другите офиси.

В полутъмния апартамент цареше трескава активност: половин дузина мъже опаковаха книги и документи и ги изнасяха във фоайето. Всички бяха облечени в черно и носеха ръкавици. Стаята, през която се влизаше, беше разчистена от друга мебелировка, с изключение на масивно дъбово бюро в самия й център, върху което се виждаше телеграфен апарат, от който излизаше хартиена лента с току-що прието съобщение, състоящо се от точки и тирета.