Марк Фрост - Шестимата месии

— Как се казвате? — поинтересува се Дойл.

Тя се вгледа в лицето му и след кратка пауза отговори:

— Мери Уилямс. Госпожица.

— Познаваме ли се отпреди, мис Уилямс? — попита я веднага Престо.

Изглежда, тъмнокожият чувстваше същото, което я тормозеше, а изглежда, това се отнасяше и до човека с белия белег. Погледът му се опитваше да проникне в душата й.

— Не.

— Но не ви ли се струва, че се познаваме? — настоя Престо.

Те тримата бяха свързани по някакъв начин. Но знаеха ли те, че това е чрез съня?

— Да — късо отговори тя.

— И каква според вас е причината?

Тя знаеше отговора, но още не беше сигурна следва ли да им го каже.

— Откъде сте, мис Уилямс? — намеси се Дойл.

Тя им каза.

— В такъв случай вие сте индианка.

— Да, от племето дакота.

— Така ли? — изненада се Инес с просветнало лице. — Колко вълнуващо!

Но Дойл му направи знак и Инес се отдръпна.

— Виждали ли сте преди мъжа, който ви нападна? — попита Дойл, влизайки в познатата му роля.

— Следи ме, откакто съм в Чикаго.

— Знаете ли името му? — проговори за пръв път Джек.

— Не, нищо не знам за него.

— Мисля, че трябва да отидете в полицията — заключи Дойл.

— Той не ми стори нищо.

— И все пак те биха могли да ви помогнат…

— Мога и сама да се защитавам. — После, усетила неизречения въпрос, допълни: — Тази нощ направих грешка, защото мислите ми бяха заети с друго. Той ме нападна в единствения момент, когато можеше да успее.

— И също така единственият, от който е имал нужда — напомни й Джек.

— Ако се появи отново, ще го убия. — Тонът й ги убеди, че наистина е способна да го направи.

— И все пак голям късмет е, че сте още жива, мис Уилямс — каза Престо.

Той й показа съдържанието на чантата, която бе намерил в склада. Тя разгледа безстрастно инструментите за обезобразяване. Това, което виждаше, не я изненада — нищо в едноокия синеок бандит не би могло да я изненада — но се съгласи, че наистина бе имала късмет.

— Изхождайки от по-особените обстоятелства, мога ли да ви попитам какво правехте сама в нощта? — продължи с въпросите си Дойл.

— Чаках… някои хора. Те не дойдоха. Разочарованието притъпи бдителността ми. И тогава се появи той.

— Кого чакахте?

Тя премести погледа си от Джек на Престо и обратно.

— Мисля, че чаках тези двама господа.

Въпросните двама господа приеха думите й спокойно, но Дойл, Стърн и Инес се смаяха.

— Казахте, че „мислите“? — бързо я попита Дойл. — На какво основание?

— Остави я да се доизкаже — прекъсна го Джек.

Тази, която върви сама се замисли. После реши: да, беше безопасно да им каже.

— Виждала съм те насън — погледна тя към Джек.

— Лека нощ — прошепна Инес.

— Знаете, че казвам истината. И двамата знаете това. — Тя премести поглед върху Престо. — Знаете за съня.

Джек и Престо внимателно се спогледаха.

— Разкажи ни — предложи й Престо, за да я изпита.

— Черна кула в пустинята. Тунели под земята, олтар в храма на повърхността. Шестима души се събират. Аз съм там. И вие сте там.

— Да — потвърди Джек.

— От земята се надига черен дявол — мъж. Прилича малко на теб — каза тя на Джек, кимвайки за по-убедително.

— Ясно. Аз съм на скоч — въздъхна Дойл и се отправи към барчето.

— И аз — присъедини се към него Лайънъл Стърн.

— За мен двоен — поръча Инес, докато Дойл наливаше.

— И вие сте сънували този сън — продължи индианката. — Видели сте кулата.

Престо и Джек потвърдиха.

— Всичко започна преди три месеца — каза тя. — Рядко в началото, но сега сънувам почти всяка нощ.

Джек кимна. Дойл го наблюдаваше от другия край на стаята. Очите на Спаркс пак пламтяха с тревожен огън, но това поне бе признак на живот.

— Два или три пъти седмично — каза Престо. — Събуждам се облян в студена пот.

— Знаеш ли какво означава този сън? — попита я Джек.

— Не — отговори му тя неуверено. Не искаше да ги плаши със своите интерпретации.

Въоръжен с чаша, Дойл се върна при тях, извади от джоба си рисунката на Джейкъб, разгъна я и я поднесе пред очите й.

— Кулата от съня ви… прилича ли на тази тук?

— Да, същата е.

Дойл прехвърли погледа си върху Лайънъл Стърн, който допи на една глътка чашата си и си наля още една с треперещи ръце.

— Прилича много на една кула, която има в този град — допълни неочаквано за всички тя.

— Кулата е тук? В Чикаго? — усъмни се Дойл.

— Не, онази от съня ми е като тази тук, но е по-голяма и е от черен камък.

— За каква друга кула говорите тогава? — попита я Дойл.