Марк Фрост - Шестимата месии

Слънчев лъч се отрази от водната повърхност, заслепи го и го извади от замечтаността му. Нямаше никаква представа колко време бе останал така, след като бяха разговаряли, но бреговата ивица изглеждаше напълно променена. Сега плаваха покрай обширни нивя и заоблени хълмове. Океанът ги зовеше към себе си. Той се огледа.

Свещеникът си бе отишъл.

Под палубата, на която Дойл стоеше сам, един висок, снажен, красив и модно облечен мъж, рус и широкоплещест, току-що излизаше от шахтата на стълбата, водеща право надолу в товарния трюм на „Елба“. Той незабелязано се сля с тълпата и заговори заобикалящите го на онзи перфектен немски, в който се долавя аристократичният акцент, характерен за родените в Хамбург. И след като без никакво затруднение стана част от групата, без да се откроява по някакъв начин от останалите в нея, наложил върху лицето си леката усмивка на някакво недостъпно за околните вътрешно веселие, мъжът си поръча питие, запали цигара, облегна се на колоната и заби изучаващ поглед в спътниците си.

Загледани в размиващата се в далечината брегова линия, самодоволните бюргери изобщо не бяха забелязали как се бе присъединил към тях. Това беше добре. Никой не го бе видял да се крие в трюма. А до момента никой от корабните офицери не го бе дарил макар и с бегъл поглед.

Брегът най-сетне се скри. Той продължаваше да оглежда разпръсващите се пасажери. Мнозина се отправиха към бара, насочили цялото си внимание към евтините забавления, на които изглеждаха решени да се отдадат по време на пресичането на Атлантика.

И тогава ги видя: двамата младежи, открояващи се със скромното си облекло сред отпочиващите буржоа, в ъгъла до спасителните лодки. Нещо в тях му напомняше за търговци… може би начинът, по който разговаряха. Като конспиратори. Нещо, което му бе направило впечатление още докато ги бе следил в Лондон — двама евреи, опитващи да се слеят с обкръжаващата ги тълпа. Но него не можеха да излъжат.

Бяха ли разбрали, че са следени? Не още. И все пак нещо ги бе подплашило, щом така набързо бяха решили да предприемат това пътешествие. Никак не бе лесно да събере екип и да ги последва почти без подготовка, но все пак бе успял.

Без да спират разговора си, двамата погледнаха към него, но той отмести очи към минаващата наблизо дама и докосна вежливо периферията на шапката си. Когато отново ги погледна, те бяха загубили интерес към особата му и се отдалечаваха, все така разговаряйки.

Остана на мястото си. Най-важното сега бе да научи кои са техните каюти. После щеше да задейства останалите.

Хвърли небрежно фаса през борда и бавно тръгна след тях.

Те не правеха нищо, за да го затруднят.

Тихият океан, заливът на Сан Франциско

На половин свят от Дойл, на борда на друг кораб — „Кантон“, полуразпадащ се параход само за третокласни пътници, едно наистина ръждясало корито, потеглило от Шанхай — пътуващ на изток и вече навлизащ сред плитчините, отбелязващи външната граница на огромен дълбок залив, до релинга на щирборда стоеше самотен мъж и мълчаливо отправяше молитва, докато наблюдаваше приближаването на хълмистата суша на една непозната земя. Край него се блъскаше тълпа одърпани бедни емигранти и приветстваше с бурни възклицания митичната земя на охолството, изплуваща пред очите им. След две седмици в трюма, прекарани сред плъхове и престъпници, хората за пръв път бяха склонни да допуснат, че не са сбъркали да поемат риска на неизвестното.

Макар мъжът да стоеше практически в центъра на тълпата, никой не го буташе или дори докосваше. Не беше едър, не се открояваше с нещо необичайно, не заемаше много място, но когато пожелаеше това, никой не се приближаваше до него. Не бе нито млад, нито стар, и нищо от външния му вид не оставяше спомен в нечия памет. Дори тук, в центъра на вълнуващата се тълпа, присъствието му оставяше незабелязано. Тази своя способност той често практикуваше: да оставя дупка във въздуха, да става невидим, когато ситуацията го налага. И тогава го оставяха на мира — този човек предизвикваше подсъзнателния респект на околните.

Не познаваше родителите си, нито бе израсъл в нечие семейство — тези неща му бяха така чужди, както тези хора край него; когато го бяха захвърлили на улицата, никой не бе оставил листче с името му. Още като малък бе показал такава самостоятелност и целеустременост, че братята от манастира, в който бе прекарал детските си години, го бяха нарекли Каназучи — „Чука“.

Когато корабът най-сетне акостира и на борда се качиха служителите от емиграционния контрол, никой от тях не се усъмни, че той е нещо по-различно от онова, за което се представяше: един от четиристотинте бедни като църковни мишки китайски работници, дошли направо от провинция Квантун. Знаеше, че с високо избръснатото си чело и сплетената на темето плитка ще бъде неотличим от останалите азиатци в очите на американците.