Марк Фрост - Шестимата месии

— Ужасна перспектива.

— А бе вие защо мислите, че вестникът ми купи място на кораба? За да запозная другите с вас — затова.

— Имате място на кораба? — „Не, късно е вече да променям плановете.“

— Окей, ето моето предложение — каза дребосъкът, демонстрирайки предпазлива увереност. — Дайте ми няколко интервюта само за мен по време на пътя, а аз ще ви се отплатя като направя нещата малко по-лесни за вас, когато пристигнем там. Имам страхотни връзки в Ню Йорк. Зрелища, жени, вино — каквото кажете. Без ограничения. Поднесени на сребърен поднос.

И му намигна. Какво невероятно създание.

Митническият чиновник подаде на Дойл документите за превоз на багажа със стеснителна усмивка. В предните му зъби зееше широка пролука.

— Още ли не сте го убили?

Явно имаше предвид репортера.

— Е, всички понякога се поддаваме на изкушения — въздъхна Дойл, прибра документите и бързо закрачи към изхода.

Репортерът го последва тичешком, извади визитна картичка и я тикна пред очите му.

— Казвам се Пинкъс. Айра Пинкъс. От „Ню Йорк Хералд“. Помислете за предложението ми.

— Благодаря ви, мистър Пинкъс.

— Мога ли да ви поканя на вечеря?

Дойл махна отрицателно с ръка и се усмихна.

— Тогава по питие? По един коктейл? Какво ще кажете?

Охраната на изхода спря Пинкъс. Възможно ли бе това? Да! Той явно не беше минал през митническата проверка. Разстоянието между тях се увеличаваше и Дойл се усмихна. Има ли наистина по-приятно изживяване за човек от бягството?

— Още нещо… имате ли някакви планове да върнете Шерлок? — извика Пинкъс. — Не можете да го оставите заровен там в онези швейцарски Алпи! Ние искаме още разкази! Читателите ви са готови за бунт!

Но Дойл така и не се обърна. Вдигна поглед и видя Лари с количката, а Инес да се разплаща с носача. Многобройни докери се изкачваха по трапа, понесли на раменете си куфари и чанти. На кея, малко встрани, се виждаха няколко ковчега. Щяха да ги натоварят в трюма на кораба — покойници, заминаващи за погребение в родината.

„Странно — помисли си Дойл. — Всеки трансатлантически рейс пренася и мъртъвци, но труповете обикновено се товарят предната нощ, за да не се тревожат пътниците. Изглежда, тези са ги докарали в последната минута.“

Трима-четирима загрижени офицери гледаха надолу към Дойл от квартердека. Единият направи справка с часовника си. Беше дванайсет без две минути. По всичко изглеждаше, че те с Инес и покойниците щяха да бъдат последните пасажери, качили се на борда… с изключение на Пинкъс.

Или, ако имаха късмет, без него.

— Опасявам се, че няма време, за да ви изпратя догоре — извини се Лари.

— Тогава ще се сбогуваме тук. Ето ти тазсутрешната кореспонденция — каза Дойл и му подаде солидна пачка писма.

— Наистина съжалявам, че не пътувам с вас. — Лари гледаше в краката си и изглеждаше искрено опечален.

— Едва ли съжаляваш повече от мен, Лари. — Дойл го потупа с обич по рамото. — Не знам как ще се справям без теб, но някой трябва да се грижи за дома. И едва ли има кой да го направи по-добре от теб, приятелю.

— Само като си помисля, че в някой момент може да имате нужда от помощта ми, а аз няма да съм там…

— Е, Инес добре ще те замести, особено ако трябва да се счупи някоя гореща глава.

— Или поне ще умра, опитвайки се да го сторя — отсечено каза Инес и изкозирува.

— Ще пишем всеки ден. Прави го и ти. А това е за децата. — И му връчи пакет с подаръци и сладкиши.

— Ще ни липсвате — промърмори Лари и долната му устна предателски затрепери.

— Дръж госпожата на топло. И никаква влага — прошепна дрезгаво Дойл и хвана Лари за ръката. После се извърна, за да скрие сълзите си. — Да вървим, Инес. Напред. Отиваме да завладеем Америка.

— Bon voyage, сър — каза Лари и ентусиазирано размаха ръка, когато двамата стъпиха на трапа. — Bon voyage.

Корабният ковчежник топло ги приветства с добре дошли на борда. Якият Лари размахваше ръка с равномерността на махало.

Откъм помещенията на митницата се появи някой и се стрелна спринтирайки към трапа.

Айра Пинкъс. Боже опази!

Дойл се отправи към другия край на горната палуба и пое дълбока освежителна глътка солен морски въздух. Междувременно вече изтегляха на буксир кораба от пристана. Дойл се почувства доволен най-сетне да е сам. Беше на трийсет и пет години, метър и осемдесет и пет, деветдесет килограма мускули, стегнати от редовни тренировки на боксовия ринг и в гимнастическата зала. Мустаците му бяха гъсти, черни и грижливо подстригани, лицето му — вече не така издължено като на младини — бе набраздено и носеше следи на богат житейски опит. Погледът му бе властен и издаваше увереност, допълвана съвсем недвусмислено от облеклото и маниерите му. Без да го съзнава, Дойл излъчваше магнетизма на предопределен за велики дела мъж, но сам гледаше на себе си като на човек, посветен първо и най-вече на семейството, така че предстоящата дълга раздяла с жена му и трите му дечица бе за него истинско мъчение.