Марк Фрост - Шестимата месии

Не, не и пак не!

Няма да има никакво Възкресяване. Да не забравяме, че моят човек падна в шейсетметрова пропаст. Смачкан на пихтия, без никаква възможност за спасение чрез операция. По-мъртъв и от Юлий Цезар. Трябва все пак да имаме някакво уважение към боговете на логиката.

Но аз се чудя колко още ще ми се налага да обяснявам, че той не само е мъртъв, ами е и напълно измислен герой. Той не може да отговори на писмата им, изобщо не живее на Бейкър стрийт 221В и най-важното — не е в състояние да им помогне при разрешаване на загадките, преследващи ги, докато са будни… макар че съвсем сериозно бих искал да ги посъветвам следното: ако маца е изчезнала, погледнете дали не се е покатерила на най-близкото дърво. Ако получавах по половин шилинг всеки път, когато ме питат дали той няма… всъщност, като се замисля, май наистина получавам.

И така, какво ме очаква във връзка със смъртта на Ш. Х. в Америка? Доколкото успях да разбера, страстта към Холмс там е още по-гореща. И все пак възбудата, която изпитвам в очакване да стъпя на онзи далечен бряг, би следвало да компенсира всички възможни неудобства от скока на Холмс в бездната. Съединените щати и Америка запленяват въображението ми от детска възраст. Бурното им ранно съзряване, мотивацията, с която пришпорват замайващо бързия прогрес на новата си република — това са неща, които би следвало да ми подействат като силна тонизираща напитка.

Пет месеца в чужбина… Милата ми съпруга, съвсем не толкова здрава, колкото би й се искало да си мисля, но така твърдо убедена, че не бива да изпускам шанса за кариерата ми, който това пътуване би могло да ми даде. Така да бъде — и без това отчаянието ми от това, че не мога да й донеса облекчение, не помага нито на мен, нито на нея. Проклетата болест се развива към неизбежния край, независимо от усилията ми, и ние се отчуждаваме, без значение къде се намирам: колкото по-дълбоко навлизам в света около нас, толкова повече тя се дистанцира от него. Имам чувството, че енергията, която изразходва, опитвайки се да ми вдъхне увереност, е по-необходима на самата нея, за да събере всичките си вътрешни ресурси. Изглежда, че последната битка в крайна сметка ще трябва да проведе сама.

Може би не трябва да изпитвам угризения… Идните дни ще минат неуловимо бързо, аз ще приключа обиколката си на Америка и скоро ще се прибера у дома при обичните ми близки. По-малкият ми брат Инес ще ми бъде чудесен спътник. Двете години в полка на Кралските мускетари направо са го преобразили. Тази нощ, когато го видях да скача в моя защита в „Гарик“, си помислих, че направо ме връща в бурните ми младини отпреди десетина години, когато за кратко пътувах в компанията на един мъж, споменът за когото пазя и до днес — все така жив и несравним с нищо друго оттогава досега в живота ми.

Влакът потегля за Саутхамптън в ранни зори, а утре по обед „опъваме платната“. С нетърпение очаквам спокойната седмица, която ще прекарам в почивка и разкош.

Засега толкова, дневнико мой…

— Инес, остави чантите на носача — нали това му е работата… хайде, по-бързо…

— Имаме още много време, Артър — каза Инес и посегна към багажа.

— Не, само не куфара — в него е кореспонденцията ми. Не го изпускай от поглед…

— Знам чудесно къде какво носим…

Възрастният носач с мъка качи първата чанта на количката си.

— Ей там, до файтона, носачо… и по-внимателно с този сандък — пълен е с книги. — Дойл дръпна Инес настрани и му прошепна: — Дай му половин крона и нито пени повече — тези типове винаги се преструват, че се борят с тежките чанти, а всъщност са силни като циркови борци… Но къде, по дяволите, е Лари?

— Влакът току-що пристигна, Артър — напомни му Инес.

— Трябваше да ни чака на перона… За какво, да му се не видяло, ще идва тук един ден по-рано, ако не може да се оправи?

— Ало! Ало, сър! Ето ме, тук съм!

Лари тъкмо идваше откъм главния вход на гарата и им махаше с ръка.

Дойл погледна часовника си и изръмжа:

— Пристигнахме преди цели десет минути. При това точно навреме. Знае се, че има кораби, които отплават, без да доизчакат пасажерите си.

— Има още един час, Артър. Ето, корабът се вижда оттук. Наистина можеш малко да се отпуснеш… — Инес посочи към Кралския кей, където двата двойни червени комина на парахода „Елба“ подпираха сивото надвиснало небе.

— Ще се отпусна, когато се качим на борда, влезем в кабината и настаним багажа — нито секунда по-рано — отговори Дойл и за трети път след слизането им от влака провери билетите и паспортите.