Марк Фрост - Шестимата месии

Да. Така беше много по-добре, отколкото да вървиш по банкета на пътя, измръзнал, треперещ, безименен, неспособен да кажеш дума, без минало и без бъдеще — едно диво животно, хванато в капана на времето. Възкръснал. Роден отново по Негов образ и подобие. Дошъл да разпространява Словото Му и да започне Светото дело.

Колко… по-удовлетворяващо е така!

Проповедникът вдигна двете си ръце в изпълнен с театрален драматизъм жест, също като диригент, желаещ да привлече към себе си вниманието на оркестрантите. И инструментите реагираха: повдигнаха опашки, разтвориха мандибули 2 2 Чифт издадени придатъци към устата на насекомите, служещи за хапане и смукане. — Б.пр. , оголиха зъби.

Играчът почувства промяната около себе си и остатъкът от разума му побягна като подгонен крадец.

Сега!

Освободен от примката на волята му, натюрмортът се разпръсна и запълзя обратно към пустинята, отново лишен от съзнание, разединен и изплашен.

Проповедникът помисли за някоя подходяща фраза, която да изрече над безжизненото тяло на картоиграча, но загуби интерес в мига, в който погледът му се плъзна над мъртвеца към града. Черните сгради се очертаваха съвсем ясно на фона на оранжевия хоризонт. Една лампа светна и намигна от горния прозорец на салона, където само допреди малко бяха играли покер.

Как наричаха това място?

Тексас.

„Целият този американски запад не е нищо повече от една забравена от бога пустош… без култура, без театър, без заведения. Какво прахосване на земята на това иначе не лошо… имение. Но, от друга страна, хората тук много по-лесно се впечатляват.“

Проповедникът хвърли шепа пръст върху подпухващия и бързо посиняващ труп, обърна се на пети и тръгна обратно към града. Сребърните шпори издрънчаха, когато сакатият му крак пристъпи да настигне здравия.

„Ще се наложи да прочета Библията — осъзна той. — Това е най-малкото, което тези селяндури ще очакват от мен.“

19 септември 1894, 11:00 вечерта

Каква проклета досада се оказа цялата тази тъпотия с Холмс! Как е възможно тази човешка енигма, тази ходеща машина за сметки, в която има точно толкова човещина, колкото в дървено конче за люлеене, да внуши такава страст в гръдта на читателите? Това за мен е по-голяма загадка от най-голямата, която съм му поставял някога за разрешаване.

Ето, дори тази вечер — преди да седна да пиша тези редове — в Гарик Клъб по време на прощалната вечеря темата за ненавременната смърт на Шерлок доминираше в разговора с дебелашката настойчивост на американец, тръгнал да става политик. Заченат в момент, когато единствената ми грижа бе да мога да донеса нещо за вечеря на семейството си, този хо(л)мункулус, тази умствена марионетка, стана по-скъпа на читателите от техните приятели и роднини. Шокиращо наистина, но от друга страна, ако всички божи създания бяха така предсказуеми, както е замислил Всевишния, Той сигурно е щял да се откаже още след издигането на Хималаите.

И все пак каква наивност от моя страна да опитам да се отърва от Холмс, като го хвърля във водопада Райхенбах, да сложа край на шашармата и да се захвана със сериозна работа. Вече почти година измина, откакто Шерлок Умника скочи в него, но възмущението на публиката от кончината му не показва признаци на отслабване. Всъщност на няколко пъти имах сериозни основания да се опасявам от физическа разправа: мъжкараната, размахала заплашително чадъра си на пътя за Лийдс; онзи подобен на плашило дребосък, преследващ каретата ми из целия град с налудничав поглед в очите; разтрепераното момче, което ме спря на Гровнър Скуеър с такава доза едва сдържано насилие, че главата му почти избухна в лицето ми, преди да съумее да изстреля със заекване предварително намисленото си изречение. Каква лудост!

Но онова, пред което буквално онемявам от безсилие, е, че в резултат на фанатичната преданост към моя Франкенщайн от Бейкър стрийт останалите ми книги — работата, в която съм вложил цялото си сърце и душа — могат така и да не получат справедливата оценка, на която всеки писател се надява, поставяйки творбите си пред съда на общественото мнение. Остава ми само утешението, че без съществуването на Мистър Х. единствените рафтове, които другата ми писателска продукция би заемала, щяха да са на дъното на куфара ми.

Връщайки се на злободневния въпрос, поставен ми така енергично само преди часове, но също и на всяка моя публична поява (включително по време на зловещите обстоятелства при визитата ми при моя зъболекар — широко разтворена уста, беззащитно оголено гърло и заплашително вдигнат остър инструмент в ръката на моя инквизитор), отговорът остава непреклонно все същият: