Марк Фрост - Шестимата месии

Изпитанията на съдбата, естествено, не можеха да предпазят никого от малките неприятни изненади на ежедневието — истина, която Дойл бързо бе усвоил — да не говорим за далеч по-сериозните неудобства на самотата и душевните терзания. От друга страна, поддържането на фасадата на успеха бе свързано с разноски, които свеждаха разликата между приходи и разходи до все същото деликатно равновесие, превръщащо живота на обикновения човек в кошмар.

Не че Дойл очакваше някакво съчувствие за трудностите, свързани с благосъстоянието му, макар истинският размер на богатството му да бе съвсем различен от онова, което хората предполагаха… уви, много под него. Не, той не се оплакваше — това беше съдба и той сам си я бе избрал с широко отворени очи. Но все още не проумяваше защо постъплението на всяка сума бе следвано почти моментално от необяснимото й изчезване… най-често заради закупуването на всякакви нелепи неща, обречени да събират известно време прах, за да изчезнат по реда си: работен кабинет, пътнически сандък, гараж и цяла купчина боклуци. Както и да е, такава бе истината. Но най-абсурдното бе, че всичко това се случваше на един потомствен шотландец, закърмен в пестеливост и полагал през целия си живот героични усилия да избягва ненужното и екстравагантното.

Безсмислено беше да се съпротивлява: миграцията на парите, изглежда, бе един от фундаменталните и непоклатими природни закони. Човек се труди, с цел да заработи достатъчно, за да задоволи биологическите си нужди — топлина, храна, подслон, семейство — след което, с единственото намерение да се самовъзнагради за къртовския си труд, продължава да харчи остатъците от полученото вече за ненужен лукс и го прави, докато не усети, че насъщните му нужди са толкова застрашени, че се налага да подхване целия цикъл от самото му начало. И е в същия плен на генетична предопределеност, в който се намира подскачащата нагоре по потока сьомга, устремена към своята смърт.

Цяла седмица в морето… Боже господи, каква нужда имаше от това. Да оставиш за известно време зад себе си смазващото бреме на прозаичните главоболия. Интересна мисъл: хората не осъзнават как грижите са се натрупали като камъни в джобовете им, докато не им се наложи да заплуват. Цяла седмица, през която нямаше да мисли за нищо друго, освен за задължението да поддържа кореспонденцията си — средно по шейсет писма на ден. Дневен график, способен да завлече на дъното обикновен човек.

И какво чудесно средство за бягство бе този величествен параход — титан, разсичащ вълните, почти неуязвим за яростта на вятъра и капризите на времето. Колко фино и достолепно бе това изживяване в сравнение с претъпканите фрегати и малките военни кораби, на които бе плавал на младини като флотски лекар. Петнайсет години бяха изминали оттогава, но онези дълги месеци в морето му се струваха като сън отпреди цял век.

Той вдигна крак, подпря го на релинга и зарея поглед към изчезващата в далечината Англия, после извади новия си далекоглед, разгъна го и го насочи към крайбрежната улица, опасваща целия Саутхамптън. По алеите край плажовете, без да бързат, се разхождаха туристи и поемаха с пълни гърди свежия въздух. Той нагласи фокуса и видя хора, насядали по каменните парапети, с одеяла на коленете, и други, лениво поклащащи се в шезлонги.

Прободе го остра болка. По-малко от три месеца бяха изминали, откакто бе бутал количката с Луиз по една алея в Швейцария. Студено синьо небе. Надвиснали над главите им планини… как ненавиждаше величественото безразличие на твърдите канари. Колко омразна му се бе сторила снизходителната бодрост, с която персоналът на санаториума обграждаше пациентите си.

Спомни си как накрая не бе издържал и бе сграбчил за ръката една австрийска медсестра с лице, плоско като лопата, бе я разтърсил и й бе казал: „Ти говориш с болестта! Говори на нея — не виждаш ли, че в стола седи човек!“. Луиз се бе притеснила, а сестрата бе отскочила назад и бе вдигнала ръце, за да се защити. О, как ги ненавиждаше! Те не познаваха жена му и не бяха опитали макар и за миг да я заговорят по човешки, да покажат макар и за кратко някакво съчувствие към онова, което тази мила, смела и добросърдечна жена бе изстрадала.

Защо хората винаги се отвръщат от страданието? Развитието на болестта винаги е жестоко и понякога е трудно да се наблюдава — колко пъти сам се бе чувствал виновен, че търси убежище зад маската на лекарския авторитет, макар човекът пред него да имаше нужда не толкова от предписваното лекарство, колкото от един проникващ до сърцето му поглед, който да докосне нещастието в дъното на душата, жадуваща за мъничко съчувствие! Гневът му към безразличието на онази сестра до известна степен се дължеше и на собствената му вина. Вина заради безпомощността да излекува съпругата си от жестоката болест, от която нямаше спасение и която с всеки изминал ден я отнасяше все по-далече от него. Колко време бе изминало, откакто за последен път се бяха чувствали мъж и жена? Три месеца? А може би четири?