Марк Фрост - Шестимата месии

Никой от тях не подозираше, че той е японец — раса, все още рядко виждана в тази страна. Немислимо бе някой да се досети, че е член на древен монашески орден от остров Хокайдо и че за братята от манастира е истински светец.

И накрая, последната мисъл, която би хрумнала комуто и да е, бе, че този човек е един от най-опасните измежду всички живи хора.

Каназучи сложи край на медитацията си с изящество, което достави удоволствие на изтънченото му чувство за вътрешен баланс. Докато корабът наближаваше Америка, виденията, тревожещи сънищата му вече трети месец, ставаха дори по-обезпокоителни отпреди и само медитациите му даряваха известно успокоение.

Вълнението на палубата се засили пред гледката на изкусително близките очертания на града. Каназучи намести лекия издължен вързоп на гърба си и се запита за пореден път дали ще поискат да го развърже за проверка, преди да ги пуснат на брега. На борда пътуваха много занаятчии — дърводелци, зидари — и всички носеха инструментите си. Може би щяха да се отърват, без да ровят из принадлежностите им. Ако не… трябваше да намери начин да заобиколи властите.

Каназучи беше подготвен. Бе стигнал прекалено далеч. Дори за миг не допускаше мисълта за провал. И знаеше много добре, че ако някой зърне меча, скрит във вързопа, той ще трябва да го убие.

— Казвам се Вернер. Ако мога да направя нещо, за да бъде пътуването ви по-удобно, моля, само ми кажете.

— Благодаря ти, Вернер.

Дойл се приготви да влезе в каютата си, но Вернер му препречи пътя.

— Не знам дали мога да си позволя дързостта… Четох за вашия детектив, сър, и бих искал да ви демонстрирам, че великият Холмс не е единствен с дедуктивните си способности — каза спретнатият немски стюард.

— Чудесно. И как ще направите това? — вежливо се осведоми Дойл.

— Имам възможност да ви наблюдавам само от няколко минути, нали така, сър?

— Не мога да отрека това.

— Но мога да ви съобщя, че през последната година сте пътували до Шербур, Париж, Женева, Давос, Мариенбад, обратно до Лондон, веднъж до Единбург и два пъти до Дъблин. Правилно ли е, сър?

Дойл трябваше да признае, че е така.

— И искате ли да ви кажа как стигнах до тези заключения?

Дойл пак трябваше да признае, че иска.

— Прочетох етикетите по багажа ви.

Вернер намигна, размърда малките си руси мустачки, отривисто козирува и изчезна по коридора. Дойл едва бе успял да се захване с подреждането на багажа си, когато в каютата нахлу Инес и събори бомбето си в горния праг.

— Страхотни добри новини — задъхано каза той и вдигна шапката си. — Намерих един човек, който ще ни бъде от изключителна полза, когато пристигнем в Ню Йорк.

— И кой е този човек, Инес?

— Даде ми картичката си. Ето я. — И той я извади. — Казва се Нелс Пимел.

— Пимел ли?

— Репортер за „Ню Йорк Поуст“. Наистина ще те заинтригува, Артър. Този човек е истински „образ“…

— Я дай да видя — каза Дойл и взе визитката.

— Много симпатичен приятел. Оказва се, че познава едва ли не всички, които представляват нещо в целите Щати…

— И какво иска мистър Пимел от теб?

— Нищо. Покани ни да вечеряме с него довечера.

— Ти, разбира се, не си приел.

— Но… аз не видях нищо лошо в това да…

— Чуй ме, Инес, и то ме чуй внимателно. Считано от този момент нататък ти няма да търсиш този човек, няма да говориш с него и няма дори с намек да окуражаваш опитите му да влезе под кожата ти!

— Не мога да те разбера… той изглежда толкова приятен и безобиден човечец.

— Той не е „човечец“, не е „приятел“ и изобщо не е нищо обикновено — той е журналист, а те са съвсем различни от нас.

— И ти веднага заключи, че се опитва да завърже приятелство с мен само и само за да се приближи до теб, така ли?

— Ако става дума за онзи, когото подозирам, бъди сигурен, че той ни най-малко не се интересува от твоето приятелство, та дори и от бегло познанство с теб…

На бузите на Инес се бяха появили две червени петна, и зениците му бяха станали като главички на карфици… „О, боже, помисли си Дойл, — колко добре познавам тези признаци.“

— Значи за теб съм смешен с предположението си, че на този кораб може да се намери някой, който да прояви искрен интерес към мен като към нормално човешко същество…

— Инес, моля те… Изобщо не твърдя такова нещо!

— Така ли?

— Правилата за общуване на палубата на кораб са по-различни от обикновените. Този Пимел или Пинкъс, или каквото и да е името му, вече се опита да ме ухажва. Дай му само ей толкова надежда, че може да постигне нещо, и той ще изкара това пътуване, настанявайки се в джобовете ни.