Марк Фрост - Шестимата месии

Откъм югоизток се появиха доковете на военната корабостроителница при морската база в Портсмут. Боже, колко следобеди в чудене какво да прави бе прекарал там, гледайки от прозореца на кабинета маневриращите из залива канонерки. Но когато имаш по един пациент на шест месеца, какво друго ти остава да правиш, освен да седиш и да наблюдаваш канонерките? Близо десет години бяха изтекли, откакто се бе пренесъл там след онази история със Седмината. Възможно ли беше това?

И в съзнанието му се отприщи бентът на спомените: малкият Инес — тогава само на дванайсет годинки — работещ като негов администратор през лятото… бялото му лице над стегнатата тъмносиня униформа, надеждата в очите му да посрещне така и непоявилите се пациенти. Топлите утрини, ласкавите слънчеви лъчи, бавно пълзящи по стената на кухнята в крайбрежния котедж. Острата миризма на газената лампа, стояща върху писалището от червен клен, над което бе прекарал безброй нощи в писане… писане… безкрайно писане, бленувайки за новия живот, който работата щеше да му донесе. Тясната спалня, където бе зачената и родена първата им дъщеричка Мери. Смехът, с който бе пренесъл Луиз през прага, за да започнат съвместния си живот със сляпа вяра, пълна неопитност и много надежди за щастие.

Очертанията на хоризонта се размиха… не, очите му се бяха напълнили със сълзи… не трябваше да мисли за нея сега… хайде, Артър, стегни се!

Палубите под него постепенно се оживяваха и изпълваха. Хората възбудено разговаряха. Корабът изглеждаше препълнен. Основно с германци. Паралии. Само дузина-две англичани, качили се в Саутхамптън. „Елба“ беше немски параход, пуснат на вода в Бремен, плаващ по линиите на „Нордойчер Лойд“, напълно нов модел. Девет хиляди тона. Два винта. С максимална скорост от седемнайсет възли корабът бързо се носеше през сивите води на Ламанша. Първокласни каюти за 275 души и само 50 за втора класа. Безукорно обучен, дисциплиниран екипаж. Германските линии почти бяха монополизирали рейсовете за Северна Америка, а от друга страна, хората бяха свикнали да очакват само най-висок професионализъм от немския народ. Нали това бе нация, свикнала да марширува…

Той зърна за миг Инес на долната палуба. Някой се въртеше около него и настояваше да му даде картичка и макар да бе трудно да се види от този ъгъл кой беше… да, Исусе Христе, май беше Айра Пинкъс.

— На път за дома или го напускате?

Дойл сепнато се обърна — мислеше, че е сам при релинга. Мъжът стоеше на три метра от него — с голям корем и червендалесто лице. Изтъняващ ореол от прошарена червеникава коса. Посивели бакенбарди. Към петдесетте. Едва доловим ирландски акцент.

— Заминавам — отговори Дойл.

— Дългите пътешествия често започват с тъжни прощавания — отбеляза мъжът.

Дойл вежливо кимна в знак на съгласие. Да, ирландец беше. Човекът леко се премести, все още с лице към морето, и Дойл забеляза твърдата висока яка на свещеник, здравите обувки, подаващите се от джоба му черна броеница и кръст. Проклятие, последното нещо, от което сега имаше нужда, бе някакво лишено от чувство, изпросено утешение от страна на един…

— Понякога удоволствието от тъгата е по-силно от удоволствието от самото удоволствие — продължи свещеникът. — Нещо ново влиза в нас. Оказваме се в състояние да погледнем към непознатото без предразсъдъци и предубеждения. Можем да го възприемем като добре дошла, новооткрила ни се възможност. И дори може да открием в себе си неизследвани територии, места по-близки до сърцевината на страшната тайна кои всъщност сме ние.

Топлината в гласа на непознатия докосна дълбоко скрита струна в душата на Дойл. Това не беше обичайният благочестив брътвеж — зад думите се долавяше истинско съчувствие, което трогна Дойл въпреки вътрешната му съпротива. Улови се, че му е трудно да намери подходящи думи в отговор… как бе възможно свещеникът да познава с такава точност природата на душевните му терзания? Мъжът не отместваше поглед от брега, уважавайки невидимите граници на чувствата на Дойл, които той никому не би позволил да наруши.

— Понякога оставяме по-добрата част от себе си зад нас — промълви Дойл.

— Може да се окаже, че зад пътешествията има цел, неподозирана в началото — изрече свещеникът. — Те могат да спасят човешки живот. А защо не и душа!

Дойл позволи на тези думи да проникнат в съзнанието му и да го стоплят. Вътрешният му глас бе заглъхнал. Ленивото полюшване на водите на Ламанша приковаваше погледа му и той отстъпи пред чувството на душевен покой…