Марк Фрост - Шестимата месии

— Знаеш ли какво мисля? — Инес подскочи и гласът му застрашително изтъня. — Мисля, че си чел прекалено много вестникарски изрезки, отнасящи се до теб. Според мен ти си мислиш, че си по-добър от останалите хора. Аз съм на двайсет и четири години, Артър, и макар никога преди да не съм се качвал на борда на кораб, това не означава непременно, че съм забравил маниерите си, така че възнамерявам да говоря и да вечерям с когото избера.

Решил да подчертае думите си със стремително излизане от каютата, Инес се обърна, за да тръгне, и отвори вратата на вградения гардероб. За чест на младежа, той запази самообладание, огледа вътрешността на гардероба, сякаш бе искал да направи точно това, затръшна вратата, изръмжа одобрително, изхвръкна от каютата и разбира се, закачи с шапката си горния праг и тя пак падна.

„Пет месеца без Лари — помисли си Дойл. — Господи, аз просто няма да се върна в Англия жив.“

Дойл вечеря на масата на капитан Карл Хайнц Хофнер в отсъствието на по-малкия си брат, предпочел да прекара първата си вечеря на борда в компанията на Айра Пинкъс/Нелс Пимел… и още четири други псевдонима, използвани от Пинкъс при работата му за шест различни нюйоркски вестника. Пинкъс/Пимел показа само с поглед разочарованието си от това, че знаменитият брат на Инес няма да се присъедини към тях, но нали и червеят не стига до центъра на ябълката, започвайки от средата.

Вбесен от снобизма на Артър, Инес без никакви угризения обсипа Пимел с пълното меню анекдоти, които Конан Дойл сам обичаше да разказва — е, какво лошо можеше да има в това? Нямаше впечатление, че събеседникът му го разпитва. Нещо повече, той се интересуваше в еднаква степен както от приключенията на Инес по време на службата му в полка на Кралските мускетари, така и от всичко свързано с живота и навиците на Великия автор. А и самият Пимел се оказа много забавен разказвач за всичко, отнасящо се до темата Ню Йорк, демонстрирайки задълбочено и направо интимно познаване на танцьорките от Бродуей.

— Ама не, разбира се, няма никакъв проблем да те запозная с някои от тези момичета — уверяваше го Пимел. — Всъщност… хрумна ми нещо: защо двамата с теб не се разходим някоя нощ из града заедно с няколко от тях? Или още по-добре — да направим парти! Ще ги поканим да ни посетят! Пийни още вино, Инес!

Пимел беше направо изключителен приятел.

Осъзнавайки, че май ще прекара всички вечери в компанията на капитан Хофнер — солиден мъж, интересуващ се единствено от морска статистика, от етикета, задължителен за всички пътници на борда, и от справочниците с точните времена на приливи и отливи в различните части на света… и неспособен да оскверни тези сфери на познанието с дори капка чувство на хумор — Дойл зададе в икономично темпо всички хрумнали му въпроси относно „Елба“, надявайки се да спечели достатъчно време, за да открие други по-плодотворни теми на разговор. Но в отговорите на Хофнер липсваше какъвто и да било ентусиазъм — прецизни, формулирани в гладки фрази, изречени по онзи приковаващ вниманието начин, по който птицата майна 3 3 Голяма азиатска птица, която може да бъде научена да издава звуци, подобни на фрази. — Б.пр. би изрецитирала подбрани пасажи от ръководство за ремонт на корабен двигател. Този мъж бе прекарал толкова голяма част от живота си в морето, че не бе съумял да си създаде мнение по какъвто и да е по-значим сухоземен въпрос, и бе съвсем явно, че даже не е разлиствал някой роман. Още по-малко роман от Дойл.

Другите сътрапезници също не бяха особено вдъхновяващи — група директори на пивоварни от Бавария, поели по света с грижливо гледаните си съпруги, решени да обиколят из пивоварните, пръснати из американския Среден запад. Всички имаха скромни познания по английски, които по някакви причини бяха решили засега да не използват активно, макар това да не им пречеше да попиват през по-голямата част от времето всяка произнесена от Дойл дума, сякаш в нея се съдържа таен религиозен смисъл… всъщност Шерлок Холмс беше Голяма работа в Германия.

Синдромът на Известния автор обикновено даваше на Дойл напълно достатъчно вдъхновение, за да подхване някоя от любимите си теми, но тази вечер всеки път, когато измислеше нещо достатъчно дълбокомислено, погледът му попадаше на Инес и Пинкъс/Пимел, опрели заговорнически глави в другия край на салона, и настроението му се разваляше. Чувстваше се оглупял и безчувствен като… като невъзмутимия капитан Хофнер. Общият разговор на масата се накъсваше от все по-дълги и по-дълги паузи, по време на които стърженето на ножовете по порцелановите чинии ставаше направо оглушително.