Марк Фрост - Шестимата месии

— Ти май си от неспокойните пътници, а? — подсмихна се Инес, както правеше винаги, когато брат му започваше да се държи абсурдно.

— Давай, давай, смей се… един ден ти ще изпуснеш влак или кораб и тогава ще те попитам дали все още мислиш, че съм толкова забавен. Имай предвид, че има дълъг списък от възможни недоразумения, които могат да ни възпрепятстват да стигнем дотам, закъдето сме тръгнали. И още нещо: да пристигнеш някъде навреме — това не е просто обикновен късмет, а съзнателен волеви акт. Всяко друго отношение по този въпрос е открита покана към вселената да стовари, без да подбира, нещастия върху главата ти и не необходимо да я каниш…

— Ето ме, сър!

— Господи, Лари, къде беше досега? Пристигнахме преди векове!

— Извинявам се. Отвратителна сутрин, сър — отговори нисичкият, но набит Лари, все още задъхан от борбата с потока слезли пътници.

— О? — Дойл му хвърли кос поглед. — Какво означава това?

— Ами… в пет сутринта в хотела зазвъня противопожарната алармена инсталация — ушите ни запищяха, из коридорите се разкрещяха жени, наизскачахме по халати — и което е по-лошото, не ни пуснаха да се върнем по стаите си близо три часа. Накрая се разбра, че някакъв шейх от Арабия запалил завесата, докато си готвел къри.

— Ужасно — съгласи се Дойл и погледна многозначително Инес, за да му обърне внимание на смисъла в преживелиците на Лари. — И после?

— В резултат всички закъсняхме с напускането на хотела, което доведе до суматоха и половин час чакане за свободен файтон, защото макар предвидливо да бях ангажирал кочияш от предната вечер, нещастникът не можеше да дойде достатъчно близко, за да му извикам къде съм, а и аз не можах да го видя в цялата бъркотия.

— Удивлявам се, че не му се е счупил файтонът.

— О… беше голямо боричкане, истински ръгби мач — продължи Лари, който никога не беше отклонявал предложение да развие по-подробно мисълта си. — Та, казвам ви, никъде не можех да го открия и вече мислех да напусна кораба и да спусна спасителните лодки… но в същия момент виждам онзи приятел да се измъква от тълпата. Скочих моментално при него и едва се поотдалечихме в посока на „Риц“, когато един фургон за разнасяне на бира се преобърна на Хай стрийт точно пред нас, в резултат на което на цели две преки в двете посоки стана такова задръстване, че човек не можеше да помръдне дори клепач.

— Сигурно им е трябвало половин час, за да преместят фургона, а? — подметна Дойл и отново хвърли поглед към Инес.

— Поне половин час преди да можем отново да потеглим и тогава един от конете си загуби подковата в калта и започна да куца като трикрако куче. Е, кочияшът съвсем естествено се вкисна и нищо не можеше да го разведри — понеже е уелсец, това не би трябвало да изненадва никого — така че на мен не ми остана нищо друго, освен да го изоставя насред улицата, да изтичам дотук през дъжда и да си пробия път през побърканата тълпа туристи отвън, за да наема друг файтон. Добре че тръгнах половин час преди пристигането на влака, защото иначе нямаше да закъснея само с десет минути!

— Благодаря ти, Лари — обади се Дойл.

Доволен, че е успял така убедително да докаже пред Инес опасностите, които крият прищевките на съдбата, Дойл триумфално се усмихна, но спазвайки традицията между двамата братя никога да не признава поражението си, Инес студено гледаше право пред себе си, сякаш в далечината не се виждаха само невзрачни хълмове, а египетските пирамиди.

Дойл тихо изсумтя, изпревари с две широки крачки носача и посочи към изхода. Младият Инес тръгна напред, натоварен с багаж, разсичайки тълпата като локомотив.

— Можете да благодарите на факта, че новият ни кочияш е голям почитател на Сметалото — подметна Лари, използвайки един от предназначените за вътрешна употреба прякори на измисления герой на Дойл. — Наложи се да му обещая автограф, за да го изкуша да ни чака.

И преди Дойл да попита нещо, Лари измъкна изпод мушамата си брой на списание „Странд“, в който имаше един от знаменитите разкази за Холмс: петте години работа за Дойл бяха развили в бившия простоват лондонски крадец почти свръхестествена способност да предугажда всички нужди на своя господар.

— Позволих си, без да ви питам.

— Браво — измърмори Дойл и извади от джоба си писалка. — Как се казва нашият човек?

— Роджър Торнхил.

Дойл взе списанието от доверения си секретар, набързо надраска посвещение: „На Роджър. Играта продължава! Твой Артър Конан Дойл“ и в следващия миг те си пробиха път през вратите на гарата.