Марк Фрост - Шестимата месии

В този миг чу гласа на сенсей : „Не мисли за печалба, загуба, възползване, впечатляване или игнориране на противника си. Не това е Пътят“.

Изморен, изгладняващ и на хиляди мили от дома… той си припомни, че тези усещания са само илюзии, възникващи в резултат на свръхотъждествяването му с проблемите на по-низшата половина на неговото същество. Това също не беше Пътят. Бъдещето бе в собствените му ръце: ако липсващата Книга не бъдеше върната, манастирът им постепенно щеше да отслабне и да умре, така както умира дърво, отсечено от корена си. Това би означавало провал на Пътя. Мислите за провал можеха да доведат само до провал.

„Когато няма храна или вода, нека тази мисъл ме крепи.“

Чистият ранен утринен въздух носеше в себе си обещание за горещ ден. Земята под краката му бе равна и прашна… чужда земя. Каназучи стигна на стотина крачки от гарата и чу приближаващи се гласове. Бързо се изтърколи под един вагон, хвана се за металните му части отдолу и увисна като паяк във въздуха над релсите. На два-три метра от мястото, където се бе скрил, минаха краката на дузина мъже. Хората говореха високо и уверено, отваряха и затръшваха плъзгащите се врати на вагоните, проверявайки дали някой не се крие вътре. Той изпрати съзнанието си в главите им и почувства напрежението и страха, които се трансформираха във фалшива увереност и готовност за насилие.

„Слей се с всички неща и всички хора; убий по-низшата си половина и тогава ще познаеш всичко в Творението.“

„Съобщили са за мен по пеещите жици и сега ме търсят“ — съобрази той, дочувайки един от мъжете да споменава „китаеца“.

Когато отминаха, Каназучи се отпусна върху траверсите, извади ножа си и с един замах отряза опашката на косата си. Зарови я в чакъла под една траверса — време беше „китаецът“ окончателно да изчезне.

После изпълзя, изправи се и продължи към гарата, криейки се зад дълга редица разтоварени бали памук. Известно време наблюдава оживената гара. През тълпата от пасажери добре виждаше офиса на компанията „Санта Фе, Прескот и Финикс“ — неговата основна цел. Но сега изпълнението на плана му се забавяше, докато не преустановяха издирването и той не приемеше нова самоличност.

На петдесет крачки вдясно от него неколцина хамали сваляха от един вагон големи, загърнати в брезент сандъци и ги товареха на по-малка композиция на съседен коловоз. Висок дебел мъж, нахлупил шапка с пера, се разхождаше важно като петел наоколо, сочеше насам-натам и грачеше със силен, досаден глас, но хамалите дори не го слушаха.

Един от пренасяните сандъци падна от количката и от удара се отвори. От него се изсипаха опаковани във вързопи дрехи за мъже и жени, наметала от тежък брокат и навързани на връзки обувки. Мъжът с перестата шапка се изправи на пръсти и строго сгълча хамалина, но работникът не му обърна никакво внимание и с безразличие натовари вързопите обратно на количката. Надзирателят ги дръпна и хвърли на земята, явно държейки работникът да ги сгъне, преди да ги опакова както си бяха.

— Ей!

Каназучи се хвърли наляво. Без да го усети, зад гърба му се бе промъкнал един мъж и сега стоеше само на метър от него. Беше облечен в синя униформа, носеше шапка и значка на гърдите си. Двамата се изгледаха за един дълъг момент и изведнъж Каназучи видя как грубите черти на мъжа се изкривяват от неподправен страх. В следващия миг, преди да успее да му попречи, мъжът вдигна свирка до устните си и рязко изсвири. Другата ръка посягаше към револвера, поставен в кобур на колана му, но в този момент Каназучи счупи врата му и веднага изтегли безжизненото тяло зад балите памук.

„Може никой да не ме е видял“ — помисли си той.

Не: двама мъже в същите сини униформи бяха чули изсвирването и сега излизаха от гарата, а пасажерите на перона сочеха към балите. Двамата едновременно надуха свирки, извадиха револвери и се затичаха към наведения над трупа на пазача Каназучи.

В балата над главата му с глух удар се заби куршум и вляво от себе си Каназучи видя трети пазач, тичащ към него с револвер в ръка.

През цялата нощ, винаги когато се събудеше от неспокойния си сън, Айлин обръщаше глава и разглеждаше спящия Джейкъб Стърн. Той бързо движеше очи зад хартиено тънките си клепачи, бърчеше чело, помръдваше устни и хлипаше неспокойно; дишаше пресекливо. Тя не го събуди, но беше притеснена от неестествената гледка: заспал, този човек изглеждаше по-разтревожен, отколкото когато бе буден.

В един момент се събуди от лъч утринно слънце, погалил я по бузата, и разсънвайки се, осъзна, че клатенето на вагона е спряло. Отвори очи и бе приветствана от топлата усмивка на Джейкъб Стърн и примигващите му очи, които благожелателно я съзерцаваха.