Марк Фрост - Шестимата месии

Както и да е, в един момент някой някъде чу друг да споделя пред някого, че преследваният бил китаец, и когато слухът стигна до лагера, бе възприет с пълно разбиране: наистина кой друг, освен някоя подивяла жълта маймуна би могла да изколи ей тъй с меча си цяла дружина бели момчета? „Ами някой апач например“, намерил се бе опонент на твърдението за уникалността на злодея, поставяйки начало на истински дебати за относителния варваризъм на жълтокожи и червенокожи.

След време шерифът Томи Бътърфийлд така и не можа да си спомни дали точно той пръв бе предложил да извикат на помощ Кожения Франк — не, не го бе предложил той, но тъй като бе неизлечим политикан, Томи имаше силното желание заслугата да бъде негова. Цялата работа бе в това, че ако Франк успееше, шерифът щеше да направи повече от скромния си принос в акцията крайъгълен камък на следващата си изборна кампания. Томи много добре съзнаваше, че използването на Франк изисква предварителното и удовлетворително решаване на цял куп подробности, но тълпата в лагера бе единодушна онази сутрин по един въпрос: ако имаше на територия Аризона човек, способен да залови езичника убиец, това би могло да бъде само Кожения Франк Маккуети.

За разлика от шерифа Томи, Кожения Франк бе застрелял, промушил и удушил внушителен брой индивиди, и то и от двете страни на закона. Франк бе започнал забележителната си кариера като заместник на аризонския гений на популярността Уайът Ърп по време на зенита на Тумбстоун в началото на 80-те години. Много преди Уайът да съобрази, че може да се самопредстави като всеамерикански народен герой, Франк бе работил за братята Ърп като бияч и барман в „Ориентал Салуун“ — един от най-знаменитите публични домове на Запада. Уайът беше обаятелен кучи син — Франк открито се възхищаване на замаха му и на неукротимата му амбиция — така че когато братята завзеха икономическия контрол върху Тумбстоун, Франк смирено ги последва, получавайки част от славата и знаменитостта.

Макар да изкарваше прехраната си с револвер, станеше ли дума за убийство, Франк винаги трябваше да се преборва с неудобното чувство за редно и нередно. По тази причина той скъса с братята Ърп, когато отказа да участва в избиването на клана Клентън — сбирщина малоумни конекрадци, направили фаталната грешка да престъпят в работата си чертата на закона. И докато Уайът бе зает да превърне гадната засада в онова, на което бе писано да стане известно като „триумфа при корала O. K.“, Франк пътуваше на север и затвърждаваше репутацията си на корав мъж със серия героични изпълнения като скаут в кампанията срещу вожда на апачите Джеронимо. Беше спечелил прякора си благодарение на любимото си жълтеникаво сако от еленова кожа. Сложеше ли го на гърба си, пресата затръбяваше, че Кожения Франк може да проследи човек през стотици мили чукари и че може да простреля гърмяща змия в двете очи, но… Франк бе научил от истински майстор занаята на автомитологизирането.

Като изключим случаите, когато пиеше, Франк бе истински джентълмен. За нещастие, точно това се бе случило онази нощ през 89-а, когато изхвърли Моли Феншоу — любимото си момиче — от балкона на магазините на Уитли в центъра на Тумбстоун. Всъщност Франк така се бе натряскал, че после не можа да си спомни за какво точно се бяха скарали. Моли имаше гадно пиянство и без съмнение го бе предизвикала до степен, която никое човешко същество не би издържало, но истината бе, че Франк беше убил единствената жена, която някога бе обичал, и то пред очите на тълпата — просто ей така — така че се призна за виновен, прие присъдата си мъжки и вече пета година беше образцов затворник в териториалния затвор. От секундата, в която Моли бе излетяла през парапета, Франк не бе помирисвал алкохол.

Съкафезници, надзиратели, дори пазачи — всички бяха луди по Франк благодарение на неговата вежливост, на трудно забелязващите се следи от образованието му, на начина, по който държеше главата си високо вдигната въпреки обратите на съдбата, чието последно хрумване бе той да прекара по-голямата част от присъдата си като главен асистент на касапите хирурзи в затворническата болница. По време на холерната епидемия от 92-ра, приемайки без колебание значителния риск от заразяване, Франк доброволно се бе лишавал от сън седмици наред, само и само да бъде до леглата на болните и да облекчи по някакъв начин страданията им. Коженото му яке висеше окачено в стъклена витрина, далеч от хорските ръце, и си оставаше главната атракция на струващата двайсет и пет цента обиколка на затвора, която управата предлагаше на жадната за тръпка любопитна и платежоспособна публика. Почти всеки ден охраната при портала трябваше да връща по някоя впечатляваща с формите си девица, настояваща да хвърли поглед на упражняващия се в затворническия двор Франк и съкрушена, че не й позволяват да поговори с него тет-а-тет.