Марк Фрост - Шестимата месии

— Един от най-ерудираните. Мисля, че ви споменах за него на кораба, макар и не по име. Доставихме му „Тикуней Зохар“ — притурка към „Зохар“ — за изследователската му работа. Рави Брахман бе един от основните организатори на Парламента на религиите по време на Колумбовото изложение в Чикаго.

— Баща ви посети ли този форум? — попита Дойл.

— Да, разбира се, на него бяха представени всички основни религии по света…

— Кога за последен път сте говорили с рави Брахман?

— Не си спомням… преди няколко седмици… определено, преди да замина за Лондон.

— Искам незабавно да му телеграфирате — настоя Дойл.

— Защо?

— Дойл предполага, че баща ви е отишъл в Чикаго, за да посети рави Брахман — обясни Спаркс, излизайки от моменталното си вцепенение.

— Но, да, разбира се, това е напълно възможно — възкликна Стърн, изведнъж преизпълнен с надежда.

„И за предпочитане пред другите възможности“ — допълни наум Дойл.

— Във вас ли е другата книга, за която ви помолих? — попита Спаркс.

— Да, ето я — каза Стърн, извади книга, подобна по размери и оформление на жеронския „Зохар“, и я сложи на масата до оригинала. — Копие на „Зохар“, почти неотличимо на външен вид, но доста по-ново. Само учен би забелязал разликата.

— Може би това ще ви заинтригува — прекъсна обясненията му Инес, който случайно се бе озовал пред прозореца.

— За какво става дума, Инес? — обърна се към него Дойл.

— Не съм сигурен, но виждам долу поне двайсетина души.

Секунда по-късно всички бяха до прозореца и гледаха към улицата.

Двамата нощни бандити се бяха умножили десеткратно и още близо дузина идваха забързано откъм ъгъла, за да се присъединят към останалите.

— Улична банда — изрече Спаркс.

Един от бандитите вдигна глава, видя четиримата застанали зад прозореца мъже, посочи ги с пръст и остро изсвири.

Подчинявайки се на сигнала му, бандата прекоси улицата и се хвърли към входната врата на сградата.

Преследването на опасния китаец започна зле и се разви ужасно. Войниците, извикани от териториалния затвор в Юма, обясняваха на всички желаещи да ги изслушат, че са много по-добри в действия, насочени срещу престъпници, тикнати вече зад решетките, на които можело да се разчита да мируват. Онова, което набързо сформираната група знаеше във връзка с преследването на бегълци, спокойно би могло да бъде изписано на гърба на пощенска марка. Като добавка към горното идваше и фактът, че ги бяха събудили в пет сутринта и им бяха наредили моментално да се явят в депото, а след снощното запиване това съвсем не допринасяше за добрата им форма.

Пътните полицаи и пинкертоновците, останали живи след клането при депото в Юма — с леката ръка на журналистите от пограничните райони събитията от изминалата нощ останаха за историята под това име — бяха толкова не на себе си от изживяния шок, от скръб и от заслепяваща безсилна ярост, че всякакъв опит да бъдат организирани в някакво подобие на милиция едва ли щеше да бъде по силите на човек с авторитет по-малък от този на прочутия генерал на южняците Робърт И. Лий. Разбира се, подобно сравнение бе немислимо, когато въпросният човек беше шериф Томи Бътърфийлд.

Шериф Томи бе най-старшият представител на закона в района на депото онази сутрин. Когато видя насечените тела, той прекара следващите десет минути в повръщане и по-следващите петнайсет безсмислено блуждаейки в състояние на пълно замайване. Не би могло да се каже, че Томи имаше нещо общо с царящия в лагера хаос, по-точно би могло да се отчете, че в момент, когато хората имаха нужда от водач, който да им помогне да се овладеят, пасивността на Томи допринесе за пълното излизане на нещата от контрол, довело до образуването на няколко отделни и каращи се помежду си групи, всяка от които имаше своя идея как да открие убиеца.

Изобщо не бе в полза на работата и обстоятелството, че нямаше дори двама от оживелите, които да са единодушни макар и само по отношение на една-единствена характерна черта на отговорния за случилото се, дори разгледано отделно от несъмнения факт, че той бе носил меч — нещо трудно за вярване, въпреки търкалящите се по земята един крак и две глави. Какво би могло да накара някой в наши дни да носи меч, след като с услужливата помощ на съвременната технология той би могъл да проветри белите дробове на всекиго от поне четвърт миля?

На всичко отгоре, никой не можа да каже определено накъде точно бе избягал маниакът, което предоставяше на преследвачите да избират измежду четири основни и четири допълнителни равно вероятни посоки на компаса. Скитниците биха могли да запълнят някои от празнините — особено Денвър Боб Хобс — но правилно преценявайки, че когато суматохата позаглъхне, обвиненията за случилото се ще бъдат насочени срещу тях, бродягите бяха поели под пълна пара в същите тези осем посоки на света.