Марк Фрост - Шестимата месии

— Никой не е виждал баща ми от девет дни — каза Лайънъл Стърн. — Той има по-млад помощник, ученик за равин, който идва при него веднъж седмично, за да подрежда библиотеката… както сигурно виждате, баща ми винаги забравя да върне книгите по местата им на лавиците, след като свърши с тях.

Стърн обхвана с широк жест масите, столовете и натрупаните на купчини томове в прихлупената приземна стаичка: навсякъде имаше камари книги. Дойл — сам заклет библиофил — никога не беше виждал толкова разнообразна и будеща завист колекция.

— Системата му за подреждане е архаична — за да не кажа нещо по-силно — и когато се забрави в търсенето на разни справки, хм… ами, веднъж натрупал свалените книги толкова високо, че не могъл да намери вратата. Наложило му се да чука отвътре на прозореца, за да привлече вниманието на някой минувач, който да му отвори отвън. — Стърн посочи прозорчето, което гледаше към оживената улица, и поклати глава, видимо разчувстван от милия спомен. — Миналата седмица помощникът на татко дошъл и не го намерил тук. Това не го обезпокоило сериозно, защото татко често забравя за различни уговорени срещи, без никакво оправдание. Но когато дошъл и следващия път и заварил всичко в стаята точно както го бил оставил преди седмица, вече било съвсем друго.

„Той много обича баща си, въпреки разногласията им — помисли си Дойл. — Опитва се да скрие колко силно е обезпокоен от неговото отсъствие.“

— Заминавал ли е за някъде по този начин преди в миналото? — попита Дойл.

— Ден-два, никога за по-дълго. Веднъж излезе да се поразходи, опитвайки се да разреши някакво библиографско несъответствие — той обича да върви, докато мисли, защото, както сам казва, това подобрявало циркулацията на кръвта през мозъка му — и в крайна сметка намерил решението на загадката, но вече се било стъмнило и без сам да усети как е станало, озовал се в Ботаническата градина в Бронкс.

— Някакви приятели или роднини, които би могъл да реши да посети?

— Семейството ни се състои от нас двамата. Мама почина преди пет години. Има, разбира се, други равини, които той познава — учени и колеги. Говорих с тях, но никой няма представа къде може да е. С изключение на един-единствен случай, той досега не е напускал Ню Йорк Сити.

Инес пристъпи напред и посегна да вдигне един особено изглеждащ, подвързан в кожа манускрипт, чието заглавие беше привлякло погледа му.

— Не го докосвайте — остро извика Спаркс.

Инес отскочи назад, сякаш бе опарил ръката си на печката.

— Не пипайте нищо. Отговорът е някъде в тази стая. — Спаркс бавно тръгна покрай лавиците, методично оглеждайки всички подробности, за да събере информация. Дойл внимателно го наблюдаваше как работи и след малко установи, че поне в това отношение не се бе променил ни най-малко.

— Кога за последен път се чухте с баща ви? — попита Дойл.

— Той ми прати телеграма преди аз и Рупърт да тръгнем от Лондон… преди около десет дни — нищо особено, просто така, да се поинтересува кога ще пристигнем… във връзка с вземането и транспортирането на „Зохар“.

— И вие му отговорихте?

— Да.

— Съдържаше ли отговорът ви нещо, което би могло да го накара да тръгне за някъде?

— Не мога да си представя какво би могло да бъде това нещо — предишната ми телеграма до него беше практически идентична по съдържание и отговаряше на всички въпроси, които той ми зададе в неговата. Не знам, може да я е загубил. Не мога да кажа, че е подреден човек — „житейското счетоводство“, както той го нарича, не е най-голямата му сила… не знам дали ме разбирате: плащане на сметки и други подобни. За повечето от тези неща отговарям аз.

Спаркс извади дълги пинсети от вътрешния джоб на палтото си и с тяхна помощ изтегли лист жълта хартия, стърчащ един пръст изпод купчината книги на масата.

— Ето я телеграмата ви — каза той. — Неотворена и непрочетена.

— Разбрахте ли какво имам предвид? — каза Стърн. — Ако спечели голямата награда на ирландския тотализатор за конни надбягвания, фишът му може да изгние тук. Изобщо няма да се сети да го погледне.

— Впечатлен съм от тази теологическа библиотека — отбеляза Дойл, разхождайки се между купищата натрупани една върху друга книги. — Никога досега не бях виждал толкова много редки издания в частна колекция: ръкописи, първи издания, какво ли не…

— Сигурно струва цяло състояние — подхвърли Инес, събирайки кураж за едно от редките си обаждания в присъствието на Спаркс.