Марк Фрост - Шестимата месии

А когато изгря утрото на следващия ден, настроените вече на по-практична вълна полицаи започнаха преследването на смъртно опасния китаец.

Ню Йорк Сити

Ослепителните електрически лампи на витрините по цялата дължина на булеварда осветяваха човешкия карнавал, тълпящ се около театри, пивници и евтини музеи, и особено пред последната сензация, заляла града — салоните на кинетоскопа от двете страни на Бродуей, където всеки можеше да види чудото срещу билет от пет цента. Неуморни улични търговци сновяха сред тълпата и предлагаха стоката си на безценица — играчки, обувки, ножици, тиранти, тенджери и тигани. Точилари на ножове хвърляха снопове искри от камъните за заточване, боклукчии дрънчаха със звънците на количките си. Излезлите на разходка закусваха с печени ябълки, банички и задушени на пара миди, изнесени за удобство на улицата. Привлекателни млади момичета предлагаха горещи питки от царевично брашно.

Ватманите на трамваи не сваляха ръце от клаксоните и си пробиваха път през гъстото движение, стряскайки плашливите коне, все още несвикнали с присъствието на тези улични чудовища. Двуутробни автобуси подхвърляха във вътрешностите си туристи, излезли да потърсят вълнуващи изживявания из преплетените улички покрай централната част на града. И не оставаха разочаровани, защото автобусите спираха през няколко крачки и пред погледите им се разкриваха нови, невиждани от тях досега гледки: бохеми с барети и ярки шалчета на вратовете; улични мошеници, предлагащи на бъдещите си жертви да опитат късмета си на хазарт; меко пристъпващи местни бандити, облечени в пуловери на райета и наложили меки шапки; надути красавци в костюми на каре, перленосиви бомбета и гети в съответстващ цвят, вдишващи с наслаждение чистия въздух, сграбчили по една кукличка с двете си ръце; проститутки, залитащи от поредната чаша джин, оглеждащи се за следващ клиент; ирландски полицаи, патрулиращи по улиците на районите си, почуквайки с палки по решетките на оградите; оркестър на Армията на спасението, биещ барабани в надежда да вербува нов член за делото си; сутеньори, къркачи, вестникопродавци, жонгльори, бегълци; продавачи на пури.

— Представяш ли си, Артър? — възкликна Инес. — Десет вечерта е, а улиците кипят от живот! Господи, виждал ли си някога такова нещо?

Дойл наблюдаваше загледания в тълпата Инес и изпитваше покровителствено чувство към възторга на брат си и все още непоставената му пред изпитания невинност. Той сам не знаеше дали ако се появи опасност ще се реши да поквари тези качества, като го поведе още по-надолу по пътя, който бе избрал да следва. Досега не бе споменавал и дума пред Инес за Джек Спаркс, нито за преживяното от тях двамата в миналото, дори и в по-близкото — откакто Джек се бе появил на кораба. Имаше ли право да излага Инес на опасностите, които Джек бе свикнал да възприема като най-обикновено ежедневие? Спомняйки си за отговорността, която бе поел, решавайки да се ожени и да създаде семейство, както и за професионалните си задължения, Дойл не беше сигурен дали сам има право да се излага на риск.

Спаркс седеше на капрата над тях анонимен и дистанциран. Дойл разгледа лицето му, докато той избираше път сред оживеното движение. Сега си спомни, че бе имал сериозни съмнения в психическото здраве на приятеля си още преди десет години: неговите мании, внезапните пристъпи на мрачно настроение, старателно скриваната му пристрастеност към наркотиците. Можеше само да се досеща за изживените от него ужаси след раздялата им… Господи, този човек можеше да е напълно откачен. Допустимо ли бе да му има доверие?

— Това едва ли е най-прекият път за хотела, нали, Артър? — обади се Инес, напълно доволен от избрания маршрут.

Все още не бе късно да отвори вратата и да избута през нея Инес, спасявайки го от Джек и от всичко, което този човек олицетворяваше. В съзнанието на Дойл се мерна образът на ръцете на жена му, спокойно скръстени в скута й. Съвсем ирационално изплува и образът на друга жена — актрисата Айлин Темпъл. Изглежда светлините на театрите по Бродуей го бяха извикали от подсъзнанието му. Знаеше, че тя бе дошла в този град, изоставяйки го в края на кратката им романтична връзка, за да се отдаде на кариерата си и да потърси успеха. Тъмната й ирландска красота… не, той никога нямаше да забрави моментите на тяхната близост. „Най-силно желаем онова, което никога не бихме могли да имаме“ — помисли си Дойл. Възможно ли бе и тя да е тук някъде, съвсем наблизо… дали не играеше на някоя от сцените, а може би точно в този момент минаваше съвсем наблизо до него, скрита в навалицата? Той разгледа пъстроликата тълпа, без да вярва, че е възможно да я забележи. След толкова много години интимност близост с жена си мисълта, че може да види Айлин, му изглеждаше чужда, неморална и… възбуждаща. Едва си спомняше какъв е бил самият той по времето, когато се запознаха с нея. Можеше ли тогава да разчита, че ще бъде в състояние да я познае?