Марк Фрост - Шестимата месии

Скитниците знаеха още, че китайците са хора, отдадени на семейството, преглъщат горчивините и пазят за себе си собствените си неприятности, така че появата на китаец сред техните редици бе възприета като истинска новина. Слокъм Хейни каза, че когато се качил на товарния влак в Сакраменто, жълтият вече бил във вагона. Не продумал нито дума оттам до Юма, даже когато се обръщали към него. Не го видял нито да спи, нито да яде — седял си в ъгъла и дебнел оттам като котка. Хейни така и не узнал дали онзи разбира английски. И в него имало нещо, от което по кожата на околните плъзвали мравки. Той излъчваше същата атмосфера и сега, докато седеше сам в края на кръга около огъня.

— Говори с него ти, Денвър — каза Слокъм Хейни. — Нали си работил преди с китайци.

Денвър Боб Хобс се ползваше с всеобщ респект, включително и от тези над него, поради две неща: продължителността на престоя си сред скитниците и навика му да говори прямо. В егалитарния свят на скитниците той заемаше неофициалния пост на заслужил старши държавник. Едно време беше работил като бесен, тръгвайки от Охайо на запад, поставяйки през шейсетте години траверси по трансконтиненталния път, докато най-сетне един ден преди двайсет години се бе озовал да вади картофи в Покатело, Айдахо, бе получил просветление и се бе заклел да не помръдне повече пръст, работейки за друг, който да печели от труда му.

Денвър Боб бе удържал на обещанието си и така се бе превърнал в авторитет по въпросите на икономическата експлоатация на човек от човека. Бе взел участие в протестния марш на промишлената армия на Кели през 93-та година във Вашингтон, за да изкаже негодуванието си срещу бедственото положение на индустриалните работници. За него нямаше нищо по-хубаво от една политическа демонстрация, защото тогава даваха безплатна храна и можеше да се намерят свестни събеседници. Боб твърдеше, че веднъж се срещнал със самия Уолт Уитман, не се разделяше от томчето „Стръкчета трева“ с оръфани страници и можеше да говори пред някой непознат за благородството на бедността и за живота на път, докато изчерпеше кислорода наоколо. Ако присъствието на китаеца нарушаваше по някакъв начин хармонията край лагерния огън, то Денвър Боб се смяташе за лично отговорен да оправи нещата.

— Понякога тук, в пустинята, през октомври става доста хладно — обади се Денвър Боб, отпускайки дебелия си задник върху една празна макара от меден кабел до китаеца. — По това време на годината повечето хора тръгват за Калифорния, но на мен ми се струва, че ти току-що идваш оттам.

Предложи на китаеца глътка от каната пиво от стафиди, което бяха сварили снощи, но той поклати глава отрицателно и продължи да гледа право пред себе си. Денвър Боб не бе свикнал хората да отклоняват щедростта му — той беше грамаден, закръглен мъж с гъста бяла брада и бузи като ябълки, благодарение на което приличаше на Дядо Коледа — но това не го обезсърчи. Малко бяха нещата, които можеха да постигнат този ефект.

— Този лагер е тук от десет години, от самото начало, когато пуснаха линията от Лос Анджелис. Оттук минават стотици хора, и то по всяко време на годината. — Състоящият се предимно от колиби и бараки лагер се бе разположил в покрайнините на разпределителната гара на Юма — мястото, където се композираха и пренасочваха влаковете между Лос Анджелис и територия Аризона, на брега на река Колорадо. — Ти, приятелю, говориш ли английски?

Едва сега мъжът за пръв път го погледна право в лицето… и Денвър Боб почувства да го полазват мравки. Не че в тези мрачни черни очи можеше да се долови и намек на открита заплаха. В тях просто… нямаше нищо. Нямаше индивидуалност, нямаше покорство, нямаше фалшива добронамереност. Никой от китайците, с които Денвър Боб се бе сблъсквал, не бе изглеждал по този начин, а още по-малко се бе държал така.

— Търся работа — проговори мъжът.

— Работа ли? — искрено се изненада Денвър Боб. — Е, това чувство понякога спохожда хората. — Той извика на помощ добре смазаната си сърдечност. — Когато не знаят дали да отидат по нужда, или да си навият часовника… то е като треска, нали разбираш — най-доброто е да легнеш, да пийнеш глътка и да изчакаш да ти мине.

— Мога да работя с експлозиви — уточни мъжът. Явно кредото на Денвър не му бе направило никакво впечатление.

— Наистина ли?

— Събаряне на сгради.

— Да, ясно ми е. Значи ти си бил работник. — Какъвто и да бе този човек, той определено не бе скитник. От друга страна, не изглеждаше много и като работник по железниците — беше прекалено сдържан и независим. Можеше да е миньор, загубил неотдавна работата си. Без значение — всичко в него караше Денвър Боб да се чувства неуютно и ако имаше нещо, което би могъл да каже или да направи, за да го махне от лагера и да го изпрати по пътя му, Денвър Боб бе готов да го направи веднага.