Марк Фрост - Шестимата месии

Понеже получаваше пенсията си редовно и не изпитваше нужда от пари, Данте се посвети на онова, което джентълмените на стрелковата полоса наричаха „тръпката на лова“. Преди да постъпи в армията доста време бе работил като водач на ловни дружини и бе успял да натрупа значителен запас от презрение към ленивите богаташи от Изтока, които стреляха по неподвижни бизони от цели сто метра. Те тънеха в истинско неведение, защото тръпката беше в работата отблизо, в използването на собствените ръце, в онова, което откриваше той. Внимателно, пресметливо, без да забравя за дребните подробности. Харесваше му да показва на дамите Зелената река, обичаше да ги обладава бавно и без усилие, опиянявайки се от ужаса им.

А тази беше и индианка. Месото този път беше с пикантен сос.

Бедната скуо нямаше представа накъде отива — това бе повече от ясно — но в допълнение на това не познаваше Чикаго: тя се оглеждаше за наименованията на улиците и бродеше из града без определена посока. Не го интересуваше какво прави тук сама — подобни мисли можеха само да разрушат магията на момента. Семейството й сигурно бе в резервата — там, където си му бе мястото — а тази просто бе избягала оттам и Данте не виждаше защо да бърза. Когато „вечерята“ бе първокласна, той обичаше да изчаква. Вече бе извървял половината път до Спрингфийлд, следвайки скришом жената, и търсеше удобен момент да направи своя ход. Точно това бе фазата, която придаваше толкова очарователна тръпка на изживяването, защото понякога минаваха дни, преди да се разкрие удобна възможност. Но веднъж набелязал жертвата, той не се отказваше, преди да свърши работата.

Сега тя се качи по стълбите на един добре известен му пансион на Дивижън стрийт — беше само за жени, и се предплащаше за седмица напред — добре, значи тя възнамеряваше да се позадържи. Данте многократно бе срещал тази схема на поведение: една жена идва в големия град, намира си нископлатена работа, я сервитьорка, я шивачка. Времето минава и постепенно изнурителната работа я смазваше, правейки я да заприлича на още едно от онези безименни и безлики тела, които никой не забелязва, когато се разминава с тях по улицата. Връща се всяка вечер у дома капнала. Костите я болят, а красотата й малко по малко помръква. Вечеря в компанията на други безлики жени в пансиона — той просто си ги представяше как седят зад дантелените пердета в трапезарията, изправени на столове с твърди облегалки. Може би си намира някоя приятелка и двете обсъждат без особена надежда как ще срещнат някой ден мъж, който няма да се държи грубо с тях и ще им обезпечи някакво подобие на живот. Преди лягане излиза, за да изпуши цигара в студената вечер, и дъхът й образува пара във въздуха. Пере се в общата баня, но никога не сваля всичките си дрехи. Заспива и сънува скудоумните си сънища.

Жените бяха като празни чаши. Носеха се по течението на живота в очакване нещо да им се случи. Но ето че се бе появил той и това означаваше край на чакането. Сега животът й щеше да получи смисъл.

Тя щеше да види Зелената река.

Да, ето я там на прозореца. На втория етаж, в задната част на пансиона. Чудесно, значи се е нанесла. Гласовете му казваха, че вече може да я остави. Знаеше къде да я намери.

Концентрирал всичкото си внимание върху индианката, Данте така и не забеляза, че някой друг следи и наблюдава него самия. Мургав тих мъж със запомняща се татуировка — кръг, пресечен от светкавици — от вътрешната страна на лакътя. Той изчака Данте да го подмине и бавно тръгна след него.

Юма, територия Аризона

Никой от скитниците в лагера не можеше да си спомни да е виждал шляещи се китайци и гледайки на този факт по характерния за тях философски начин, тези крале на пътищата виждаха в това истински предвестник на задаващите се още по-трудни времена. Отвращението им към двата наркотика на капитализма — работа и пари — не бе изтрило от съзнанията им острото любопитство към нещата, които се случват по света. Леността им оставяше предостатъчно време за оценка на състоянието на човечеството. Бродягите държаха ухо, долепено до релсите на обществените промени, на всяка спирка по техните обиколки се намираха други, за които смисълът на живота бе в това да четат изхвърлени вестници и да обсъждат очевидните недостатъци на човека от позицията на неодобряващи находката си археолози. Скитниците знаеха по-добре от средния примерен гражданин, че през последната година са фалирали шестстотин банки, че над двеста железници са банкрутирали, че в Америка са загубили работата си над два и половина милиона души — точно тези цифри изкарваха свестни хора на улицата, задръстваха лагерите им и правеха по-труден живота на професионалните бандити. Хора с тъжни лица бърбореха безспир за семейните си проблеми и колко много съжаляват за загубената си работа — точно онзи вид брътвеж, който може да обърне наопаки корема на истинския бродяга.