Марк Фрост - Шестимата месии

— Винаги съм искал да видя индианците — призна свенливо Дойл.

Но Рузвелт присви очи и фокусира магнетизма им в пронизващ лъч.

— Виж какво, наслушал съм се на лигави, изопачени и назадничави приказки относно необходимостта да задържим разширяването на нашата империя с единствената цел да съхраним живота на няколкото пръснати из прерията племена, чието съществуване само едва-едва ги издига над нивото на пълното безсмислие, мизерия и жестокост, характерни за дивите животни, каквито всъщност са били, преди да се появим ние.

— Чел съм някъде, че по свой начин, разбира се — имам предвид скалповете и така нататък — те били доста впечатляващи.

— Не обръщай никакво внимание на подобно бръщолевене. Червенокожият човек е реликва от каменната епоха и така нареченото му „вродено благородство“ не може да спре марша на прогреса. Колелата на историята никога не спират поради жалост и тези, които не успяват да се измъкнат настрани от пътя им, просто биват смазвани. Такава е съдбата, приготвена от Бог за индианците, и отказът им да се адаптират към променящия се край тях свят ги прави съучастници в собственото им изтребление. — Съвсем неочаквано за Дойл Рузвелт се пресегна и силно го стисна за ръката. — Изпитах голямо удоволствие от разказите ти… Холмс. Уотсън. Чудесни истории. Жалко, че трябваше да го убиеш. Като си помисля само за парите, които би могъл да направиш. Браво на теб, Артър! Приятно прекарване в Америка.

С рязък заповеден жест към свитата чакащи придворни Рузвелт се обърна и се отдалечи, а те влязоха в крачка с него и го последваха. Инес се появи, за да запълни вакуума, останал след напускането им.

— Какво беше всичко това? — попита той.

— Шокиращ пример на Homo Americanus. Готов за препариране и излагане в музей.

— Я виж онази сбирщина контета там. И онзи франт — обади се Инес, кимвайки към един възслаб мъж с цилиндър, фрак, къса черна пелерина и развяващо се във въздуха бяло копринено шалче. Той разговаряше с някого, но на равни интервали поглеждаше в тяхна посока. Лицето му бе мургаво, с фини черти, а носът и устните му притежаваха някаква женска чувственост. Изглеждаше малко над трийсетте и се държеше с натруфената самоувереност на обожаван от ценителите маестро. — Започна да ми разказва за концерта, който смята да даде и по време на който всеки инструмент в оркестъра ще бъде представян от различна миризма, която ще се вдухва в залата от машина в мига, в който инструментът засвири…

— Различни миризми ?

— Да, правилно ме чу: рози за струнните инструменти, сандалово дърво за медната секция, жасмин за флейтата и така нататък. Всяка миризма ще бъде издухвана през отделна дюза, включена към онази машина и задействана от конкретния инструмент.

— Исусе Христе!

— Казва, че вече притежавал и патент. „Одорама: симфония от миризми.“

— Това ме довърши.

— Е, така е в Америка — отбеляза Инес и запраши в неизвестна посока.

Висок, рус и добре изглеждащ мъж в смокинг изникна от тълпата в гръб на Дойл, тръгна целенасочено към него и бавно плъзна ръка под ревера на смокинга си. Забелязвайки го да се приближава, елегантният мургав мъж с коприненото шалче се обърна, отправи се директно към Дойл, хвана го здраво за ръката и го поведе навътре в тълпата.

— Мистър Конан Дойл, уверявам ви, че честта е изцяло моя — заяви смуглият мъж на гладък английски, издаващ в него аристократ, завършил Оксфорд. — Току-що се насладих на великолепното удоволствие от компанията на брат ви и си помислих, че ще ми разрешите свободата да ви се самопредставя.

„Е, вече го направи, мистър Одорама“ — помисли си Дойл.

Някъде зад тях високият рус джентълмен се спря и се сви в края на салона.

— Името ми е Престън Перегрин Райпур, но всички ми казват Престо. Сънародници сме. Завършил съм Оксфорд, колежа „Тринити“, випуск 84-та — заяви дендито, след което с тих и напълно сериозен глас, без никаква промяна в изражението си, допълни: — Моля ви, продължавайте да поглеждате към гостите от време на време, сър, и се усмихвайте вежливо, сякаш съм ви казал нещо, което леко ви развеселява.

— Какво?

— Наблюдават ни. Ще бъде най-добре, ако разговорът ни бъде кратък и изглежда на околните като напълно банален — каза Престо, от чиято реч бяха изчезнали всички следи от фриволност, заместени от интелигентна и сериозна откровеност.

— За какво става дума, господине? — усмихнато попита Дойл, подчинявайки се на желанието на мъжа да маскира истинското съдържание на разговора.