Марк Фрост - Шестимата месии

— Извън всякакво съмнение е — отговори й Стърн, — че ние хората сме тъжни и покрусени същества. Нека само се огледаме… не е необходима голяма проницателност, за да се убедим, че нещата не са каквито би следвало да бъдат. Например, ако светът беше идеален, щяха ли мъжът и жената да са толкова противоречиви същества? Защо съществуват разлики в цвета на кожата, в религията, защо има различни родини и различни семейства и защо е необходимо тези различия да предизвикват сляпа ярост и да водят до кръвопролития? Дори най-невъобразимите жестокости са измислени от хората!

— Да. Безнадеждно е, нали? — съгласи се тя, загледана сънливо в очите му.

— Казват, че творецът разкрива своята личност във всяко свое творение. Ако е истина, то Създателят на този свят сигурно е същество, ужасно наранено и далеч от съвършенството. В този смисъл ние положително приличаме на нашия Бог. И ако има такъв Бог, той сигурно се намира в същото духовно заточение като нас, страда по същия начин и търси своята пътека към духовно съвършенство. Пътека, по която всички ние вървим и се препъваме. Историята на човечеството твърди, че е налице несъмнен прогрес въпреки склонността ни към насилие, въпреки болката, която взаимно си причиняваме — бавен прогрес, постепенно приближаващ ни към светлината. На староеврейски думата „светлина“ има същата нумерологична стойност като думата „загадка“. Може би един ден ще стигнем до просветлението.

Айлин се опита да скрие прозявката си.

Стърн се усмихна.

— Да, ето един от големите недостатъци на остаряването: мислиш си, че знаеш толкова много неща, а никой няма търпението да те изслуша.

— Не, всичко това беше страшно интересно, наистина — възрази Айлин. — Просто никога не съм имала повод да се замисля над тези неща.

— Кой би могъл да каже обратното? Само побъркани старци, заключили се в мазетата в компанията на хиляди книги. Реалният живот, семействата, припечелването на насъщния — кой има време да се главоболи за страданието, което и без това ни отнема толкова много време? — каза Стърн усмихнато.

— Вие наистина сте удивителен човек.

— Това комплимент ли е?

— Исках да прозвучи като такъв. Различен сте. Необикновен.

— Е, това действително са най-значимите ми качества — засмя се отново Стърн.

— В такъв случай, признавам, че те ми допадат, мистър Стърн. Вие сте прекрасен възрастен човек.

Стърн удовлетворено въздъхна и погледна пред прозореца, където лунните лъчи се отразяваха от бялата снежна шапка на далечна планина.

— Светът е изумителен — каза той. — Колко жалко, че не можем да му се порадваме по за дълго.

— Предполагам решението е в това да сграбчиш момента, когато ти се удаде възможност — прошепна Айлин, усещайки по тялото й да се разлива приятната топлина, предшестваща мига на заспиването.

Лицето на Стърн придоби замечтан изглед, стана някак прозрачно и невероятно фино. В този миг той изглеждаше подмладен с много години.

— Нищо не е загубено. Нищо не се унищожава. Няма разделения. Няма дисхармония. Всичко се завръща.

„Не, това не е възможно“ — помисли си Айлин и някакъв необясним импулс ускори ритъма на сърцето й. Смешно. Тя се втурна след мимолетното чувство, разгледа го, мушна в него пръст, опита го на вкус и се наложи да признае, че то има право на съществуване, колкото и да бе абсурдно това признание.

Защото започваше да се влюбва в него.

Приемът беше организиран в голямата зала на музея „Метрополитън“, най-северния форпост на цивилизацията от централната градска зона — цивилизация, представена предимно от едрогърди вдовици с техните утешители, равномерно размесени сред останалия цвят на обществото, наричащи себе си Четиристотинте — както му обясни някой, това бил точният брой хора, събиращи се в балната зала на мисис Вандербилт — дошли да изкажат уважението си пред изтъкнатия гост от Англия. Още с първия си поглед към насъбралата се престижна тълпа Дойл разбра, че няма никакъв шанс да се пребори с нея, но понеже няколко пъти му се бе удавало да наблюдава поведението на Кралицата по време на приеми и бе останал впечатлен от икономичните й действия, ритуализирани като стъпки на танцьор, той добре бе запомнил основните правила: повтаряй името на човека пред когото стоиш, когато ти го кажат, здрависай се с него — не и ако си кралица, това поне е една завидна привилегия на коронованите особи — скромно приеми задължително поднасяните комплименти, овладей гримасите си и застини с изражение, подсказващо абстрактен интерес към личността пред теб, изкажи къса благодарност и неутрално се сбогувай в стила „Много ми беше приятно“, после премини нататък. Той бе изпълнявал това упражнение много пъти в Англия, но не в такъв колосален мащаб — забележка, валидна и за всичко останало, с което се бе сблъскал по време на първия си ден в Ню Йорк. Когато се добра до края на редицата доброжелатели, дланта му пулсираше като добре очукан чинел. Интересно какъв бе този странен обичай на американските магнати, каращ ги да вярват, че опитът да строшиш костите на непознат ще бъде възприет като знак на дружба.