Марк Фрост - Шестимата месии

Настана мълчание. Никой от двамата не искаше да отстъпи.

— Ти няколко пъти използва множествено число за някакви си „тях“ — проговори пръв Дойл. — Какво означава това?

Спаркс продължаваше да го гледа, без да примигва, без да помръдва, но след малко явно стигна до някакво решение, защото извади къс хартия от джоба си и го подаде на Дойл.

Беше литография на сложен герб, представляващ прекъснат черен кръг на бяло поле, с три назъбени червени линии, пронизващи кръга като светкавици.

— Виждал съм го вече — каза Дойл и за доказателство извади от своя джоб скицата, която бе направил, и я подаде на Спаркс. — Беше надраскано в основата на стената в каютата на Селиг. Допускам, че го е видял на лакътя на един от убийците си — белег или татуировка, не знам — и го е надраскал на стената мигове преди да умре.

— Знаеш ли какво означава?

— Нямам ни най-малка представа. А ти?

— От векове насам нещо подобно на това служи като официален печат на Ханзата или Ханзейската лига.

Дойл прерови паметта си от ученическите си години:

— Ханзата е сдружение на германските търговци. През средновековието. Създадено, за да защитава техните градове и да гарантира неприкосновеността на търговските им права в отсъствието на централно правителство.

— Влиянието им в крайна сметка било почувствано във всеки кралски двор на Европа. Те сформирали армия от наемници и започнали войни, за да утвърдят авторитета си. Седалището им било в град Любек — днес в Германия — и мощта им стигнала върха си през четиринадесети век, когато имали силата на суверенна държава.

— Но накрая били разбити.

— Към 1700-та година Лигата била напълно унищожена, но Любек, Хамбург и Бремен и до днес биват наричани Ханзейски градове.

— И как така се появи този техен печат в центъра на събитията?

— В продължение на двеста години се носят слухове, че Лигата не е умряла с консолидацията на Германия, както първоначално се е смятало. По-конкретно се говори, че Лигата е оцеляла под формата на тайно общество, запазвайки непокътнати ресурсите си и продължавайки да си поставя все същите цели.

— И кой стои в основата на всичко това?

— Първоначално търговците. След разпускането на Лигата те имали нужда от някой, който да охранява корабите и керваните им, така че си създали нещо като милиция — всъщност частна полиция. Но понеже им липсвали хора с опит, необходими за този вид работа, те се видели принудени да наемат престъпници и крадци по пристанищата на света, да ги подлагат на интензивно обучение и да ги превръщат по този начин в експерти по оръжията, амунициите и техниките за убиване… Минали години, този клон на организацията започнал да преследва господарите си и накрая иззел контрола над всичко. Именно тази изменническа издънка на Лигата е оживяла до наши дни с щабквартира в Източна Европа.

— Международна гилдия на крадците — подхвърли Дойл.

— Контрабанда. Пиратство. Нелегален трафик на какво ли не. Кражби както за самите тях, така и по поръчка.

— И ти ги подозираш в кражбата на Вулгата от Оксфорд точно преди да отплаваме?

— Да.

— Смяташ освен това, че същите хора или елементи от същата организация са по следите и на „Книгата на Зохар“?

— Да.

— А нещо по въпроса за кого работят или защо… — Дойл спря, защото видя Джек да поклаща отрицателно глава. — Може би някой в Америка?

— Да.

— Вулгатата е трябвало да бъде пренесена тук с по-предишен кораб.

— Правилно.

— Но не знаем къде точно.

Джек отново безмълвно поклати глава.

Това вече беше по-близко до стария Спаркс. Дойл почувства дълбоко удовлетворяващото и познато му от миналото усещане за съвместна работа на двата им мозъка. Сякаш двамата спринтираха напред към заровената истина, отстъпвайки си водачеството периодично.

— Значи трябва да проследим крадците до момента, в който се свържат с онзи, който ги е наел за извършване на престъплението — заключи Дойл.

Спаркс повдигна вежди:

— И как би подходил ти?

— Ще ги оставя да откраднат „Книгата на Зохар“ — или поне да си мислят, че са го сторили — и ще тръгна по следите им.

— Да — отговори Спаркс с едва доловима сянка от усмивка в ъгълчетата на устата си.

— Ще имаш нужда от пълното сътрудничество на Лайънъл Стърн…

— Вече го имам.

— Ще имаш и моето.

— Не. Ти си тук по друга работа. Не бих могъл да очаквам от теб да…

— Джек! Познаваш ме достатъчно добре, за да говориш по този начин.

Двамата се спогледаха.