Марк Фрост - Шестимата месии

— … една велика свещена книга не е просто някакъв документ за изучаване на Бог, нито дори инструмент за съобщаване пред другите на волята на Бога. Тя самата е част от свещеното тяло на Бога, превъплътено във форма, позволяваща на изучаващия да проникне в нея, да се слее с книгата и по този начин да проникне в тайната същност на нашия Създател.

— Искате да кажете, че тези книги са живи? — попита Айлин.

— В известен смисъл, да. Нещата са по-сложни. Знаете ли например как работи телефонът, миличка?

— Не съвсем.

— Същото се отнася и до мен. Но доколкото разбирам нещата, има някаква загадъчна субстанция в онази малка негова част, която държим в ръка и в която говорим: тя вибрира, преобразува думите ни в електрически сигнал, а той тече по жицата към събеседника ни — само не ме питайте как — където отново магическата субстанция в частта, която държим на ухото си — слушалката — също започва да вибрира и превръща тези сигнали обратно в думите, които сме произнесли тук, така че да могат да ги разберат. Не е ли всичко това фантастично?

На метър от тях Бендиго Раймър започна да хърка със силата на корабна сирена за мъгла, надделявайки над тракането на колелата.

— Значи светите книги са като тази субстанция?

— Да. Словото на Бога се получава от тях върху страниците им, превежда се в думи, числа и звуци, така че ако над тях стои някой със съответното образование, той ще може да ги дешифрира и разбере. Бог говори в единия край, ние слушаме в другия.

— Ако е наистина така — поинтересува се Айлин, отхапвайки от ябълката, — защо не всички могат да разберат?

— Защото не всички са готови. Човек трябва да достигне високо ниво на духовна чистота, преди да се захване с изучаване на тази материя, в противен случай силата на информацията ще го разкъса с яростта на ураган. Има една поговорка: съдът трябва да е достатъчно здрав, за да поеме в себе си мъдростта.

Посребрената манерка, от която спящият Раймър бе пил само допреди малко, падна и глухо тупна на пода в краката на Стърн. Айлин я мушна обратно под ръката му, доволна, че снощи не бе пила. Напоследък прекалено често си позволяваше да прекалява с алкохола, търсейки в него заместител на липсващата компания, и бе крайно време да намали темпото. Тя намести глава върху облегалката, чувствайки се така отпусната, както не се бе чувствала отдавна, успокоена от ритмичното потракване на колелата и равния глас на Джейкъб.

— Именно в това се състои традиционната роля на богослужителите във всяка религия: да помогнат на мъжете и жените в подготовката им за възприемане на духовна информация от по-висшите светове.

— Всичко, което съм запомнила от моя свещеник, са опитите му да си завре ръката под полата ми — отговори Айлин.

— Е, в това е голямото предизвикателство да си жив, нали така? — въздъхна Джейкъб, без да изглежда притеснен. — Хората са същества, опитващи се да помирят двете си същности: духовна и животинска. Това е причината, поради която нося този пояс през кръста — той впрочем се нарича гартел — който символично разделя горната и долна половини на нашата природа и служи като постоянно напомняне за непрестанната борба между тях. Всички ние — е, вярно, всеки по собствен начин — се опитваме да постигнем така наречения тикун, това вътрешно оздравяване на нашето същество, за да помирим двете си разделени същности. Всеки индивид е отговорен за постигането на тикун, докато е жив — това е първият приоритет на живота ни. Твърди се, че ако това бъде постигнато от достатъчен брой хора, един ден целият свят ще се излекува.

— Излиза, че нашият свят е изпаднал в немилост, така ли? Че ние сме безнадеждни грешници и така нататък?

— Вие сте англичанка, нали?

— Боже господи, нима е толкова очевидно?

— По най-очарователния възможен начин. Но нека ви попитам: изпитва ли Църквата на Англия някакви съмнения в това, че човек е зъл, грешен нещастник?

— И то от най-лошия възможен вид! Опитът, който имам с мъжете, напълно потвърждава тази теза.

Джейкъб се засмя.

— Знаете ли, повечето хора са на същото мнение, изхождайки от своя житейски опит. Те смятат, че са предали своя Бог… и самите себе си, и то по възможно най-ужасния начин.

— И вие ли мислите така, мистър Стърн?

Стърн я погледна със светлосините си очи, от които струеше радост така, както жарта излъчва топлина. „Колко привлекателен си бил като младеж“, мина през главата на Айлин и тя си представи колко чудесен би бил животът й сега, ако го беше срещнала тогава.