Марк Фрост - Шестимата месии

Но защо му говореше неща, които той сигурно вече знаеше? Дойл осъзна, че изпитва остра нужда да запълни с думи пропастта между двама им, да хвърли някакъв мост през нея, да намери път обратно към него.

— Вика ме от време на време. Интересува се от мнението ми по един или друг въпрос… по нейна молба не съм споменавал пред никого за това. Продължавам да съм на нейно разположение… Мисля, че това е най-малкото, което бих могъл да сторя.

Спаркс стоеше все така обърнат с гръб към него и не реагираше по никакъв начин.

— Лари работи за мен… ще станат вече пет години. Повиках го при мен веднага щом нещата се пооправиха. Той е чудесен секретар. Незаменим… мисля, че би трябвало да се гордееш с него, Джек. Разбира се, той дължи всичко на теб… особено зарязването на престъпния живот. Знам колко много би се зарадвал да те види.

Джек поклати глава, показвайки, че отхвърля подобна възможност. Дойл с мъка сдържа гнева си.

— Очевидно ти продължаваш да работиш за Короната — каза Дойл.

Едва сега Джек заговори с безтелесен глас:

— Преди три години… се озовах пред сградата на Британското посолство във Вашингтон. Вече бях в Америка… от известно време. Бях им изпратил телеграма — кодирано съобщение, което само аз бих могъл да изпратя. По различни канали то бе стигнало… до най-високо ниво. В посолството получили отговор: дайте на тази човек всичко, което може да поиска. Служителите ме гледаха като че ли съм някакъв неизвестен животински вид, измъкнат от дълбините на морето.

Защо беше толкова сдържан и неподатлив? Въпреки наблюдателните си способности, развити до съвършенство, Дойл не можеше да проникне през завесата от мълчание около този човек. Може би се налагаше да използва по-емоционален и по-пряк подход.

— Никога не съм те изваждал от мислите си, Джек! След онова, което Лари ми разказа, бях убеден, че съм те загубил завинаги. Ти така и не разбра колко много означаваш за мен, така и не осъзна, че само благодарение на теб животът ми се промени към по-добро. Вярвах, че ако си оцелял по някакъв чудотворен начин, ти ще намериш начин да ми се обадиш…

— Ти никога нямаше да научиш — остро го прекъсна Спаркс. — Не и от мен.

— Но защо?

— Такива бяха обстоятелствата. Нещастни, но неизбежни. По-добре да не беше ме виждал!

— Защо, Джек?

Спаркс гневно се обърна към него и този път белезите по лицето му изпъкваха на фона на бледата кожа.

— Аз не съм онзи, когото познаваше. Забрави го. И повече не ми говори за него.

— Но аз трябва да знам какво се е случило с теб.

— Сложи надгробна плоча над този спомен. Върви нататък. Ако не можеш… тогава това е краят: аз си тръгвам и никога повече няма да ме видиш.

Дойл надви болката си и чувството на безсилие.

— Щом иначе не може…

Спаркс кимна утвърдително, явно задоволен за момента.

— Когато те видях на кораба, надявах се, че няма да се забъркаш, и все още има шанс това да се избегне…

— Защо трябва да го избягвам сега, след като не съм го сторил преди?

— Сега ти си човек с положение в обществото и с репутация. Имаш място в този свят. Имаш и семейство. В сравнение с преди имаш какво да загубиш.

— Но в какво бих могъл да се забъркам? И как би могъл някой да разбере каква роля съм изиграл, ако се стигне дотам?

— Четвъртият мъж избяга от кораба, когато пристигнахме…

— Е, това вече ми се струва направо невероятно.

— Никой не можа да го намери.

— А може би се е хвърлил през борда като другия?

— Той беше последният останал жив и първата му задача е била да оцелее…

— И да докладва на онзи, който ги е наел?

Джек кимна.

— Този четвърти човек ще му разкаже за твоята роля.

Дойл усети, че му е трудно да се сдържа повече.

— Значи искаш да ми кажеш, че в момента ме заплашва опасност?

— По-голяма, отколкото би могъл да си представиш.

— Тогава, за бога, спри да ми говориш със загадки и ми отговори простичко, първо, защото започна да ми писва от увъртания, и, второ, защото следвайки примера ти отпреди десет години, съм изпадал в смъртно опасни положения поне една дузина пъти, следователно не се считам за задължен да се доказвам пред теб отново. Изникваш изведнъж като дух от небитието, пълен с тайни и мистериозни загадки, без да си се обадил макар и с една дума пред последните десет години и… да, прав си, Джек, аз действително постигнах нещичко на този свят, но заедно с това загубих вкус към полуистини и ловки увъртания, особено когато става дума и за личната ми безопасност. Или ми говори направо с какво си се захванал, или върви по дяволите!