Марк Фрост - Шестимата месии

— Не си спомням да съм ви го споменавал, но Гроувър Кливланд неведнъж е отсядал в този апартамент — каза Пепърман.

— Кой Гроувър?

— Гроувър Кливланд. Президентът.

— На…? О, президентът на вашата страна.

— Да, сър. Точно тук — в Президентския апартамент. Няколко пъти.

С всичките си сто и трийсет килограма живо тегло! О, боже, май щеше да е добре да провери дали леглото не е счупено. Той хвърли поглед към лицето на Пепърман, което изразяваше едно-единствено нещо: желание да угоди, и сам се сгълча: „Ама и аз съм един, капризнича по повод на дребни неудобства, чудя се защо не си тръгва вече, а бедният човек чака само да чуе колко съм доволен, че е организирал целия този шум около мен“.

— Знаете ли, майоре, наистина съм неспособен да изразя дълбоката си благодарност за всички усилия, които сте положили заради мен — каза Дойл.

— Наистина ли? — Лицето на Пепърман светна като пълна луна.

— Действително не мога да намеря подходящи думи, за да ви благодаря за онова, което сте направили. Напълно сигурен съм, че нашето турне ще бъде страшно успешно за двама ни както във финансово, така и в интелектуално и във всякакво друго отношение, което бих могъл да си представя.

— Не знаете колко щастлив съм да чуя тези думи от вас, сър — отговори развълнувано Пепърман, изправи се, раздруса ръката му и за пореден път го заслепи с белоснежните си зъби. — Страшно ми е приятно. Е, добре, мисля, че е крайно време да ви оставя да се настаните…

— Не, не, всичко е наред…

— Не, сигурен съм, че мечтаете за час-два тишина и спокойствие. Не забравяйте, от тук нататък ще действаме под пълна пара, така че това може да се окаже последният ви шанс да си отдъхнете.

— Може би сте прав…

— Значи, ако сте съгласен, сър, ще дойда да ви взема с файтон в осем и ще тръгнем направо за приема, който дава вашият издател.

С тези думи добродушният гигант се сбогува и Дойл се отправи на изследователско пътешествие из състоящия се от три спални комплекса Президентски апартамент, изчислявайки наум изумителната му стойност. В него имаше италиански мраморен под и первази, персийски килими с габаритите на площадка за крикет, необятни египетски вази, платна с пейзажи на холандските майстори, които биха му позволили да отплава до Великобритания, ако уловеше попътен вятър с тях. Налягането на водната струя, изригваща от окачения над главата му душ в банята, беше смайващо, ако не и направо опасно за живота. Току-що се бе уверил, че леглото бе издържало на предизвикателството с президентски мащаб, когато на вратата се почука. Той се отправи към нея, което в място с подобни размери му отне близо минута, и то след като я откри.

Но там нямаше никого. Той се върна в хола.

— Извинявай — каза нечий глас и Дойл подскочи на цяла педя.

Джек Спаркс го чакаше изправен до рояла при прозореца. Беше се отървал от свещеническите одежди на отец Дивайн, а заедно с тях бе изчезнала пооредялата червеникава коса, бакенбардите и шкембето. Дойл почти бе забравил, че този човек е гений на дегизировката, и с известно трепване си спомни, че бе приписал същия хамелеонски талант на своя детектив. Ето че най-сетне беше лице в лице с прототипа на Шерлок.

Изглеждаше горе-долу както преди, е, десет години по-стар… но всички сме по-стари, помисли си Дойл, прекрасно съзнавайки онази странна способност на човешкия мозък да се нагажда към постепенната ерозия на времето, приспособявайки се към малките промени, които така и не забелязваме в огледалото. Беше все така облечен в черно — обикновени панталони и риза, кожено палто и добре познатите от едно време меки кожени обувки. Косата му бе по-къса, подстригана ниско, до самия череп, и прошарена. Белезите, които Дойл бе забелязал по лицето на отец Дивайн, не бяха дело на грим — отляво, по линията на самата челюст, минаваше белезникава ивица, а на челото се виждаше малка вдлъбнатина, почти скрита под косата. „Сякаш е бил нарязан на парчета и после сглобен отново — помисли си Дойл, — и това засенчва благородния му чар… отвътре е изплувало нещо по-твърдо и по-непристъпно.“

Най-много се бяха променили очите му и все пак те бяха първото, което Дойл бе познал; спомняше си, че бе виждал в тях в най-трудните им мигове заедно същия поглед на преследван звяр, същото духовно прекършване. Сега този поглед се бе наместил там трайно, бе заседнал по-дълбоко — знак на отдръпване от живота. Невъзможно бе да не забележиш подобни очи, още по-малко възможно бе погледът в тях да не те обезпокои.