Марк Фрост - Шестимата месии

Имаше и други образи, които вече редовно се повтаряха:

Грамадна черна кула, хвърляща сенки връз бели пясъци. Подземна зала — крипта или храм, издялан в скалата. Петима други — с размити лица и тела. Древна книга, подвързана в кожа, и поставена в сребърно сандъче. Написана на староеврейски. Към страниците е протегната ръка: с остри нокти и покрита с люспи.

И фразата, която не излизаше от главата му:

„Ние сме Шестима…“

И засега това беше всичко, с което разполагаше.

Джейкъб нямаше план. Тялото му бе крехко и самата му кожа с труд задържаше на едно място болящите го части, от които бе съставено, но мозъкът му работеше с кристална чистота, и което бе по-важно, с всяка измината миля целеустремеността му ставаше все по-твърда и несломима. И все пак Финикс? Какво го теглеше в тази посока? Най-обикновен инстинкт: понеже сънят му обикновено се развиваше в пустиня, той отиваше към най-голямата пустиня, за която му бе известно — Западна Аризона, така му бяха казали — и той щеше да продължи натам, докато не срещнеше нещо, което да се вписва по някакъв начин в съновидението. И тогава… кой знае? Несъмнено щеше да се случи нещо друго. А може би не. Може би щеше само добре да си почине, а чистият пустинен въздух щеше да направи някое чудо с дробовете му.

— … играхме цяла седмица в Минеаполис и всяка нощ салонът се изпълваше; явно в този град хората обичат добрия театър — мили сърдечни скандинавци, свикнали да седят на едно място за дълго време. Зимата, нали се досещате, дългата зима за известен период усмирява неспокойния им дух — това знам от личен опит… изключително търпелива и възприемчива публика…

Раймър беше подхванал един от онези свои монолози, за които не се нуждаеше от реакцията на слушателя, а това даваше възможност на Джейкъб да си отдъхне и сърцето му да се успокои до нормалния си ритъм. Трябваше да признае пред себе си, че се чувства изненадващо добре за човек в неговото състояние. Да тръгнеш на пътешествие след петдесет години превиване гръб над книгите и да го направиш така спонтанно, така освободено от всякакви задръжки, това беше… беше като откровение свише. Да хапваш сандвичи, да съзерцаваш живописния американски пейзаж да минава покрай прозорците на влака… Колко възбуждащо! Поля и реки, вечнозелени гори, почервенелите от залеза Скалисти планини в далечината — никога преди не се бе докосвал до толкова изящна природна красота. Светът изглеждаше огромен, необятен и правеше всичките му опити да го обхване във философските си представи жалки и смехотворно неадекватни. Предприетото пътуване го караше да се чувства унизително глупав, но, от друга страна, той често се бе чувствал така дори застанал на ъгъла на улицата или на път за магазина на месаря. Лишеното от конкретно основание чувство на неудобство е неотменна част от състоянието на човешкия дух, напомни си той. Така че защо да не продължи напред?

И дори ако целият този миш-маш се окажеше само игра на въображението, родена от някакъв дефект на мозъка му… следователно в края на пътя не го очакваше страхотна катастрофа… е, кой би отрекъл, че това поне спада към категорията на добрите новини, а? Ако всичко завършеше по този невинен начин, тогава и това пътуване с влак към Дивия Запад — решението за което бе взел почти без да мисли — щеше да бъде причислено от неговите приятели към онези доказателства, които потвърждаваха всеизвестната му ексцентричност.

Знаеше със сигурност само едно: след час кондукторът щеше да изсвири със свирката, за да обяви, че пристигат във Финикс. Актьорът щеше да продължи да говори за себе си, без някой да го е питал, докато пристигнеха или докато дойдеше краят на света… в зависимост от това, кое от двете щеше да се случи първо. Да прекараш времето дотогава в компанията на една толкова красива жена като тази пред тебе не е кой знае колко лоша съдба.

Може би тя щеше да се премести и да седне до него. Щеше да му е приятно.

— Каскетите станаха последен вик на модата.

— Не мога да повярвам.

— Казаха ми, че за известно време сериозно се повишило търсенето на лупи и лули от морска пяна.

— Наистина ли? Е, никога не бих допуснал.

— Преди няколко седмици бях на маскен бал в имението на Вандербилт и без особено преувеличение бих могъл да заявя, че едва ли не всеки трети мъж там дойде преоблечен като мистър Шерлок Холмс — разказваше майор Пепърман, без да забравя да отпива от шампанското, поднесено им за сметка на хотела, разбира се, и лениво подрънкваше по клавишите на рояла, поставен под прозореца с изглед към Пето авеню, чиито светлинки една по една се събуждаха за живот, докато нощта бавно се спускаше над града.