Марк Фрост - Шестимата месии

Пред полицейските бариери, поставени за да възпрат масите, присъстваше цяло съзвездие от по-големи и по-малки светила, представители на цвета на манхатънската аристокрация: знаменитости от света на издатели и вестникари, звезди от матинета, дебели амбулантни търговци, собственици на ресторанти със зализани прически и цял ескадрон по-малко известни представители на градската администрация, пуснали сред плътните си редици хубавки момичета, декламиращи неясно какво. С неподозиран екстаз в душата Инес осъзна, че Пинкъс в никакъв случай не бе преувеличил този аспект от своя разказ.

Грамаден човек планина със свободно клатещи се ръце, обут в ботуши за езда и бричове, облечен в жълто като канарче, с дълбоко изрязано сако и с филцова шапка, нахлупена върху чорлава глава с размер наполовина на главата на бизон, се отдели от тълпата и сграбчи Дойл в смазващата си прегръдка, преди той да успее да се предпази.

— Слава богу! Слава богу! — изрева мъжът басово с плътен, гладък вирджински акцент.

„Трябва да го познавам — панически помисли Дойл. — Ако се съди по начина, по който ме поздравява, сигурно сме поне първи братовчеди.“

Гигантът отстъпи крачка назад и извика в лицето на смаяния Дойл:

— Гордея се, сър! Сърцето ми наистина е преизпълнено с гордост, че най-сетне сте тук!

Дойл трескаво продължаваше да се рови из паметта си за някакъв ключ към самоличността на този мъж… Беше му неудобно да си помисли, че е могъл да забрави човек с тези габарити. Надниквайки през рамото на гиганта, той зърна за миг Инес, неясно защо сметнал за подходящо да избере синята си униформа от мускетарския полк за първата си публична изява, който потъваше сред облак от напарфюмирани пера на женски шапки.

— Не ви ли обещах запомнящо се посрещане в Ню Йорк? Признавате ли, че сме се постарали както трябва? — запита го гигантът с усмивка, разкриваща редица достойни за клавиши на пиано ослепително бели зъби.

— Опасявам се, че вие се ползвате с известно предимство пред мен, сър — измънка Дойл, притеснен от батальона знаменитости, втренчили остри погледи в тях.

— Но аз съм Пепърман, мистър Конан Дойл — обяви мъжът и с галантен жест свали шапката си. — Майор Роландо Пепърман. Импресарио на литературното ви турне. Съм на вашите услуги!

— Майор Пепърман, но, разбира се, извинете ме…

— Няма за какво. По-скоро аз съм виновен пред вас, сър, задето не ви изпратих телеграфически по-точно описание на скромната ми особа.

Изумително сините му очи блестяха, а мускулите, напиращи под сакото му, пращяха от сила — всичко в този човек изглеждаше построено в съответствие с чертеж, преоразмерен на якост: в този гигантски прототип Америка бе дестилирала цялата си бликаща от енергия същност.

Пепърман стовари могъщата си ръка през плещите на Дойл и без усилия го извъртя с лице към тълпата:

— Представям ви мистър Артър Конан Дойл, създател на великия Шерлок Холмс! Добре дошъл в Ню Йорк!

Пепърман запрати шапката си високо във въздуха, ревът на тълпата се изкачи едно ниво по-високо във френетичния си възторг, а оркестърът влезе в двубой с нея за контрол върху прага на чуваемостта. Цяла батарея фотографски светкавици избухна право в широко разтворените очи на Дойл, оставяйки танцуващи черни петна на местата, където само допреди секунда се бяха мяркали лица от елита на Ню Йорк, напиращи да се доберат до него.

Дойл стисна петдесетина ръце и получи множество визитни картички; оглушителната какофония погълна обясненията на собствениците им, но Дойл остана с впечатлението, че всеки от тях го кани да обядва в неговия ресторант, да даде интервю за неговото списание, да посети последния им театрален триумф или да отседне в луксозния им хотел. Обезпокоителната фраза „в замяна на рекламно ангажиране“ често следваше веднага след комплиментите.

Единственото желание на тълпата, останало загадка за Дойл, бе какво очакваха от него чудесните шоу момичета, макар Инес, попаднал в самия център на орбитите им около него, да интерпретираше кикота, с който посрещаха задявките му, като солидна основа за удовлетворяване на разнообразните си въжделения.

Група политици напъха в ръцете на Дойл прокламация, съдържаща официално приветствие по повод стъпването му на американска земя, заедно с плътно овързан с панделки бронзов предмет, за който той се досети, че е ключът на града, но който представляваше по-голяма ценност, разглеждан като оръжие. Преди да успее да реагира адекватно, Дойл бе посъветван да използва ключа за отбрана срещу тълпата, след което Пепърман го преведе до улицата през полицейските заграждения и плътната маса посрещачи и файтони.