Марк Фрост - Шестимата месии

— Е, малко прекаляваш — прошепна му с ъгълчето на устата си Айлин и отново се усмихна.

— Да чуеш думите на великия Шекспир, изречени на едно толкова неочаквано място и с толкова очевидно изкуство, е не само удоволствие за ушите, но и утеха за душата — каза в отговор мъжът.

Раймър се захили идиотски и почервеня като морков — комплиментите, независимо от вида им, бяха слабото му място. Беше готов да легне по гръб и да предостави на ласкателя да му почеше корема.

— Защо не седнете, господине? — предложи Айлин.

— Много сте мила, благодаря ви — каза човекът и се отпусна внимателно на пейката точно срещу нея.

— Името ми е Бендиго Раймър, сър, и вие сте добре дошли да се присъедините към нашата компания. Нарекли сме се „Предпоследна театрална трупа“. Току-що приключихме с повече от скромен успех турнето си в този процъфтяващ град и ето ни сега на път за Финикс, готови да отнесем малко култура в пустинята, така както е била носена вода за градините на Вавилон.

— Това е хубаво — отбеляза мъжът. Той се усмихна на Айлин и проблесналата в очите му светлинка беше почти като намигване.

„В очите му има мъдрост — помисли си Айлин, — както и в действията му: веднага разпозна какъв непоправим тъпанар е Раймър, но прояви благоразумието да не се обижда.“ Откакто бе напуснала Ню Йорк, не беше виждала лице, толкова озарено от благодушие и човечност.

— И каква тръба ви призова, сър, в земята на пелина и червенокожите?

— О, опасявам се, нищо така бляскаво като вашата работа — отговори мъжът. — Просто дребен бизнес.

— А-а… бизнес — проточи Раймър, възприемайки думата като тайна парола. — Колелата на търговията никога не спират да се въртят, нали?

— Името ми е Айлин, а как е вашето?

— Джейкъб. Джейкъб Стърн.

— Да не сте търговец на диаманти, сър, или може би се занимавате с кожи и екзотични метали? — поинтересува се Раймър, връщайки се към богатия си инвентар културни стереотипи.

— Аз съм равин.

— О, трябваше да се досетя — духовен пастир, дошъл да нагледа стадото. Излъчвате подобна атмосфера наистина… тази жертвоготовна отдаденост в името на духа. Чудесно. Даже не знаех, че във Финикс има храм на израилтяните.

— И аз — призна Стърн.

— Представяш ли си, Айлин: едно от дванайсетте загубени еврейски племена открито в пустинята — каза Раймър. — Около нас се пише история и дано само зрението ни е достатъчно добро, за да не я пропуснем.

Айлин вътрешно се сви. Започваше да мисли за извинение, което да й даде претекст да изостави Раймър и да седне до Стърн във влака.

„Ако вярвам на сънищата си, мистър Бендиго Раймър, ти си по-близко до истината, отколкото можеш да си представиш“ — мислеше си Джейкъб. Той се понамести върху твърдата пейка, надявайки се да нагласи по-удобно костеливото си тяло върху голите дъски. В гърба му пулсираше тъпа болка, коленете го боляха, сякаш някакъв ковач бе блъскал с чука си по тях, дробовете му горяха отвътре, ушите му пищяха, беше гладен, жаден и изпитваше отчаяна нужда да изпразни пикочния си мехур.

„Аз съм развалина. Благодаря на Бога: какво безценно напомняне, че сме същества на духа и че ако си позволим да слезем на равнината на физическото, единствената ни награда ще бъде болка. От друга страна, ако пред мен в този момент се материализират гореща баня и купичка супа, не бих се оплакал.“

Може би щеше да може да поспи във влака. Колкото по на юг отиваше, с толкова по-голяма интензивност го спохождаше все същото съновидение, но след всяко потапяне в него изплуваха нови и нови допълнителни детайли на странния пейзаж. По време на пътуването от Чикаго насам Джейкъб просто физически си бе заповядвал да спи колкото може по-дълго — и не толкова заради почивката, макар да бе изтощен, а за да научи повече неща от съня си.

И странно, от известно време насам, докато сънуваше, той изпитваше необичайното чувство, че е напълно буден и едновременно с това отлично съзнаваше, че сънува. Макар да не бе в състояние да контролира развоя на събитията по време на съня, той се бе научил как да измества фокуса на вниманието си, така че да научава все повече и повече от онова, което ставаше край него. На пръв поглед сънят му не беше страшен, но някъде по периферията му се долавяше атмосфера на заплаха, съпровождана от светлина, звук и цвят с такава интензивност, че всяка нощ без изключение той се бе събуждал плувнал в пот, с бясно туптящо сърце и очи, пълни със сълзи.

Загубеното племе!

В съня си той се натъкваше на човешко племе — в логиката на съня му това беше основен момент — и хората се бяха събрали на открит площад, всички облечени в бяло и боготворящи нещо, разположено на издигната платформа и излъчващо ослепителна светлина… но всеки път обектът на тяхното благоговение разочароващо оставаше някак извън неговото полезрение.