Марк Фрост - Шестимата месии

Останалата част от пасажерите така и не разбра за нашите затруднения на борда на „Елба“, било заради бурята, която задържа хората в каютите им през критичните часове, било в не малка степен поради това, че запушихме устата на една американска журналистическа хрътка на име Пинкъс, който досега остава под фактически домашен арест. Моят приятел в този момент провежда разговор на четири очи с Пинкъс, опитвайки се да получи обещанието му за мълчание по тези въпроси, след като слезем в Ню Йорк. Трудна задача, като се има предвид неизкоренимата нужда на Пинкъс да дърдори, но ако има някой, който би могъл да убеди Пинкъс, както казват, „да си затваря плювалника“, аз бих заложил на Дж. С.

Със съжаление констатирах, че приятелят ми е коренно различен човек от онзи, когото познавах. Всъщност даже и без дегизировката си той е трудно разпознаваем. Каквото и да е изживял, колкото и тъмни да са ъгълчетата на човешката душа, посетени от него, опасявам се, че ефектът като цяло не е в негова полза.

Така че в настоящия момент аз искрено се надявам моите наблюдателни способности — така дълбоко вкоренени в мен именно благодарение на него — да ме лъжат.

Необятен, назъбен от силуетите на високи сгради хоризонт изплува през утринната мъгла и представи на братята Дойл първия им пейзаж от Ню Йорк. Мястото, където се намираха, създаваше илюзията, че градът буквално ще пръсне по шевовете малкия остров, върху който се бе разположил. Пасажерите на „Елба“ се събраха около тях на горната палуба, удивени от чудесата, които този мускулест континент разкриваше още при първата им среща с него.

„Каква изумителна енергия — помисли си Дойл. — Каква невероятна концентрация на амбиция. И колко гордо доказателство за потенциала на градивното начало у човека.“ Той избърса една сълза, развълнуван до дъното на душата си от величието на човешкото въображение, довело до създаването на такъв град.

Без да се досеща за дълбочината на чувството, задавящо гърлото на брат му, и изплашен да не бъде взет за глупак, докато минаваха покрай Статуята на свободата, Инес демонстрираше пълно безразличие към епичните й размери, макар сърцето му тайно да трептеше от хормонална възбуда поради въображаемия образ, който тя събуждаше у него: една огромна нация, населявана от извисяващи се жени с пищни форми, облечени единствено в прозрачни, свободно падащи одежди.

Когато на палубата излезе и Пинкъс в компанията на отец Дивайн, Инес реши, че той му изглежда необичайно потиснат, буквално смазан — вечната му скокливост бе изчезнала. Приличаше на бито куче.

— Какво му е на Пинкъс? — зачуди се Инес.

— Не знам — отговори Дойл. — Може изповедта да е била прекалено тежка за душата му.

Величественият завой на река Хъдсън изведе „Елба“ в компанията на множество влекачи, събрали се, за да й помогнат да намести нос на една стоянка сред пристаните на Уест Сайд. Капитан Хофнер покани Дойл на мостика за последен път и го отведе настрани, за да му поднесе официалните си благодарности, както и да го уведоми за неуспеха на опитите да издирят на борда четвъртия убиец. Петте ковчега бяха конфискувани, а митницата бе предупредена да вземе допълнителни мерки за сигурност, за да не бъде допуснато последният престъпник — в случай че още беше на борда да се промъкне през охраната като офицер от екипажа или пасажер. Дойл за пореден път вежливо отклони опитите на капитана да научи нещо повече за отец Дивайн, споменавайки единствено, че първоначалната му отрицателна преценка за този човек, съставена в разгара на събитията, се е оказала лишена от всякакви основания. След това те си стиснаха ръцете, изразявайки взаимното си уважение, и се сбогуваха.

В момента когато Дойл и Инес приключиха с митническите формалности и минаха през вратите, за да стъпят на американска почва, духов оркестър, заел място във фоайето, избухна в оглушителна версия на „For He’s а Jolly Good Fellow“ 12 12 Къса приветствена песничка, изпълнявана от приятели като подарък на юбиляр. — Б.пр. . Декорирана в червено, бяло и синьо — цветовете на американското знаме, залата за посрещачи бе буквално затрупана от изписани на ръка плакати, приветстващи с добре дошъл известния писател — много от тях създаваха впечатлението, че бъркат Дойл с неговия Шерлок Холмс.

„Мили боже, та те скандират името ми, сякаш съм футболен отбор!“ Никога преди Дойл не бе изпитвал страх пред фамилиарността на отделните американци, но срещата му с нея на нивото на тази тълпа създаваше впечатлението, че става дума за епидемия, за прелюдия към човешко жертвоприношение.