Марк Фрост - Шестимата месии

— Охо — обади се Пинкъс, който не можеше да мълчи, — подушвам неприятности.

— И сте напълно прав, мистър Пинкъс. Когато рави Лъв изпуснал контрол над голема, чудовището се развилняло. Квартал след квартал жилища и магазини били опустошени или буквално сринати, много невинни хора — предимно евреи, намерили смъртта си, стъпкани в земята от изпадналото в безмозъчна ярост създание. Нищо не било в състояние да спре голема, докато накрая рави Лъв не го настигнал и най-сетне не извадил листчето хартия, спасявайки гетото от пълно унищожение.

Всички мълчаха, жадно попивайки всяка дума на Дойл.

— Митът за голема винаги ми се е струвал великолепна метафора за апокалиптичната сила на необузданата човешка ярост, както и удивителна притча за жизнеутвърждаващото състрадание, така характерно за традициите на юдаизма — замислено каза Дойл.

Инес и Пинкъс се спогледаха крадешком като озадачени ученици, но никой не бе в състояние да помогне на другия.

— Хм — неопределено изсумтя Пинкъс.

— И какво станало накрая с голема? — пожела да научи Инес.

— Тялото на голема било отнесено от Лъв и приятелите му в мазето на Великата пражка синагога, където се говори, че лежи и до ден-днешен, чакайки някой отново да му вдъхне живот.

Задържайки се с труд на крака, защото в този момент параходът внезапно се люшна, Дойл бръкна в джоба си и извади един лист.

— Господа, това е копие от митническата декларация на агента превозвач за натоварените в трюма пет ковчега. Ще се опита ли някой от вас да познае от кой начален пункт са тръгнали?

— Да не би да е Прага? — предположи Инес.

— Именно! — потвърди Дойл.

— Ама вие съвсем… — започна Пинкъс.

— Но, моля ви, мистър Дойл! Не вярвам сериозно да твърдите, че в един от тези сандъци е бил и големът от пражкото гето? — възкликна Стърн.

— Още по-малко съм склонен да приема, че в момента на борда се намира гигант от глина — заяви Инес.

— Твърдя само едно — уточни Дойл. — Ако искате да получите нещо от човек на борда на кораба насред океана и ако не сте склонен да привличате ненужно внимание към особата си…

— Тогава глиненото чудовище е най-добрият ви избор — подметна насмешливо Пинкъс.

— … и ако знаете със сигурност, че човекът, от когото смятате да откраднете въпросната вещ, има проблеми със сърцето и е добре запознат с една легенда за огромно глинено чудовище, което може и да има някакво отношение към въпросния предмет, и накрая, ако желаете да убиете този човек, за да постигнете целта си, но обстоятелствата изискват неговата смърт да изглежда максимално естествена…

— Тогава трябва да го изплашите до смърт — постави Инес последното парче в мозайката.

— Качвате на борда четири ковчега с хора, скрити в тях, и един пълен с глина, покриваща някаква броня. Слагате им надписи, че са тръгнали от Прага, за да бъде разпален суеверният страх. Нали помните: пасажерът чул писъка на „призрака“, видял също и голяма сиво-черна фигура да броди из мрака на трюма, а тези кабини на втора класа се намират само два етажа над него. Така че когато снощи на вратата му се почукало и мистър Селиг я открехнал, колкото позволявала веригата, той видял пред себе си „голем“ — несъмнено придържан отзад в изправено положение от двама от мъжете — и гледката станала причина за фаталната сърдечна криза.

— Е, това вече ме уби! — възкликна Пинкъс.

— Добре де, нека да е така, но какво им е попречило веднага да влязат в каютата и да откраднат книгата? — контрира го Стърн. — А веригата беше непокътната.

— Планът им е бил провален от неочакваната ни поява — отговори Дойл. — Било им е все едно. Щели са да изчакат следваща удобна възможност. Та кой би заподозрял, че той е умрял от насилствена смърт?… Само че мистър Селиг събрал последните си сили в тези последни минути от живота си, сграбчил в шепата си глина от чудовището — част от нея останала под ноктите му — и я използвал, за да скицира на стената дамгата, която забелязал на ръката на един от нападателите.

— Това вече е върхът! — отново възкликна Пинкъс, както правеше в редките случаи, когато думите му се изплъзваха.

— Мисля, че нещата се връзват, но все пак не мога да си отговоря откъде са знаели за сърдечното заболяване на Рупърт — каза Стърн. — Даже аз не знаех за него.

— Мистър Селиг е живял в Лондон и няма никакво съмнение, че те са се докопали до тази информация от кабинета на неговия лекар — предположи Дойл. — Нали е споделил с вас, че са го следили, докато сте били там, така че според мен те не са били особено затруднени да научат всичко за него.