Марк Фрост - Шестимата месии

Когато свалиха маската, под нея се появи широко лице на около трийсетгодишен мъж с тежки вежди и права черна коса — яванец или може би филипинец, помисли си Дойл. В сгъвката на лакътя му имаше малка характерна татуировка, изработена може би чрез изстъргване на кожата, в резултат на което тя бе загубила естествения си цвят. Татуировката изобразяваше непълен кръг, пронизан от три начупени линии. Фигурата напълно съвпадаше с онази на листа хартия в джоба на Дойл, който бе снел драскулките от стената до трупа на Селиг. Вглеждайки се по-внимателно, Дойл установи, че става дума не за татуировка, а за изгаряне, подобно на онези, които се правят, за да се сложи знакът на собственика на стадо говеда.

Дрехите на мъжа бяха ушити от обикновена черна памучна тъкан. Намериха шест оръжия, скрити на различни места: ножове във всеки от ръкавите и крачолите, използвания за самоубийството малък револвер с две дула и тънка жица, омотана около кръста — смъртоносната гарота. Кокалчетата на ръцете и ръбовете на дланите на мъртвеца бяха загрубели и покрити с твърди мазоли, а по тялото му имаше следи от нож. Ясно бе, че пред тях лежи трупът на истински воин. Синините на Дойл и Инес от краткия им сблъсък с този мъж бяха достатъчно убедително доказателство за неговото умение в бойните изкуства. Изводът се налагаше: хладнокръвна, ефективно действаща машина за убиване. Нямаха никакви основания да приемат, че оцелелите му съучастници представляват нещо по-различно.

Дойл покри трупа с чаршаф. Четиримата мъже трябваше непрестанно да се подпират по стените и койките, за да се противопоставят на люшкането на кораба.

— Все още не сте ни обяснили, мистър Дойл, как така „Зохар“ се оказа във вашата каюта? — напомни Стърн.

— Освен хапчетата, които намерих в подплатата на сакото на мистър Селиг, аз се натъкнах и на ето този ключ — обясни Дойл и им го показа. — Той очевидно не беше за вратата на вашата или на която и да било друга каюта, макар да носеше маркировка, че е собственост на „Елба“, ето това тук… — Той им посочи малките набити букви с името на парахода.

— И какъв е той? — нетърпеливо попита Пинкъс.

— Опитах го на всяка ключалка, която открих в тази каюта, после тръгнах по коридора. Зад гимнастическия салон има малко и рядко използвано складово помещение — човек никога не би му обърнал внимание, освен ако не го търси специално, а входът му е постоянно скрит от прибираните шезлонги и възглавници. Ключът отвори неговата врата. В тясното помещение открих малко тайно отделение в ламперията — с неясно предназначение и отдавна забравено от всички. Мистър Селиг е преместил вчера вечерта „Книгата на Зохар“ от скривалището й в каютата ви — обикновена дупка в неговия дюшек, нищо чудно, че не е искал да излиза никъде — на новото място, след като капитанът отказал да удовлетвори молбата ви да използвате корабния сейф — разговор, който неволно подслушах.

— Нямах представа… — започна Стърн.

— Разбира се. Той е свършил тази работа, докато опитвахте да се свържете с мен снощи след сеанса, около час преди убийството.

— И как са успели да го убият, без да го докоснат дори с пръст? — поинтересува се Инес.

Дойл извади две малки хартиени пакетчета от джоба си, отвори ги, за да ги видят всички, и продължи:

— Когато снощи намерихме тялото на мистър Селиг, аз открих малка бучка глина точно зад прага на вратата. Тази сутрин свалих идентична засъхнала бучка от вътрешността на един от ковчезите в трюма — доста по-голяма, колкото юмрук, но само в един ковчег.

— Окей, чудесно, докторе. И какво общо има тази засъхнала буца кал с цялата шашма? — прекъсна го Пинкъс с безстрастната тактичност на закоравял журналист.

— Мистър Селиг е бил по-ревностен вярващ от вас, мисля, ще се съгласите с това, нали, мистър Стърн? — попита Дойл.

— Да.

— Значи имам основание да предполагам, че е бил отлично запознат с различни аспекти на историята и митологията на юдаизма?

— Напълно. Рупърт посвети на изучаването им много години.

— Ще бъде ли справедливо да кажем още, че мистър Селиг е взел много присърце онова, което подобни занимания са могли да му дадат, да кажем в същата степен както ние Светото евангелие?

— Определено… но какво се опитвате да докажете?

Дойл сниши глас, наведе се над фенера и идващата отдолу светлина освети чертите на лицето му някак зловещо.

— А знаете ли, мистър Стърн, легендата за голема?

— Големът ли? Да, разбира се… искам да кажа, най-общо. Помня, че когато бях малък, баща ми разказваше тази история многократно.