Марк Фрост - Шестимата месии

Дойл направи знак на останалите да се съберат в плътен кръг около него, скри фенера под палтото си и освети петте лица с призрачна светлина отдолу.

— Тези хора са готови на всичко, за да ви убият, мистър Стърн — каза той с едва доловим шепот. — Ако това ще им помогне да сложат ръка на „Книгата на Зохар“.

— Защо просто не им я дадем? — предложи Хофнер.

— Нямаме ни най-малка представа къде би могла да бъде…

— Тя е в каютата ми — намеси се Дойл.

Разнесоха се объркани възклицания.

— Господа, моля ви! — каза Дойл и хвърли лъч светлина към Пинкъс в мига, в който той извърна лице обратно към стената. — Ще имаме достатъчно време за обяснения, когато се озовем в малко по-друга компания, освен ако предпочитате да ги прочетете от първата страница на някой вестник.

— Напълно съм съгласен — обади се капитан Хофнер.

— След като са се убедили, че „Книгата на Зохар“ не е на мястото си в сандъка, нашите пътници без билет помислили, че тя все още е в каютата ви, мистър Стърн, откъдето вече са опитали да я вземат с цената на живота на мистър Селиг. Убеден съм, че сега, под прикритието на тъмнината, те отново ще атакуват каютата ви.

— Но защо сега? Точно тук, в центъра на океана? — недоумяваше Стърн.

— А не на един ден път от сушата, когато и шансовете им да избягат, без да бъдат разкрити, биха били много по-големи? — разшири въпроса му Дойл, явно готов да поясни веднага.

— Защото са разбрали, че вече знаем за присъствието им на борда, следователно повече не е било възможно да чакат — проговори Инес.

— Много добре, Инес! — похвали го Дойл.

— И как са се досетили? — пожела да разбере Хофнер.

— Неспазване на служебната тайна — отговори Дойл. — От някой офицер на командния мостик.

— Невъзможно.

— Не е някой от вашите, капитане. Говоря за техен съучастник.

— В униформа?!

— Опасявам се, че скоро ще ви информират за загадъчното изчезване на ваш офицер.

— Mein Gott, в такъв случай ще претърсим всяко ъгълче на кораба и ще открием…

— Ще направим нещо по-добро от това, капитане, но ще трябва да действаме без никакво забавяне, защото разполагаме с не повече от трийсет минути — каза Дойл и се обърна към инженера: — Разполагате ли с червен фосфор на борда?

Инженерът не го разбра и се обърна към Хофнер, който му преведе.

— Да, сър — отговори инженерът.

— Добре. Донесете веднага целия си запас.

Набитият възнисък инженер, когото досегашният развой на събитията бе държал в състояние на пълно объркване поради недоброто му знание на английски, с облекчение посрещна тази лесна за изпълнение задача, отривисто козирува и с почти маршова стъпка напусна товарното отделение.

— Капитане, можете ли да ни набавите някакво огнестрелно оръжие?

— Разбира се, оръжието се пази под ключ на мостика…

— Без някой от офицерите ви да разбере?

Хофнер опъна надолу реверите на куртката си и се напомпи до краен предел с тевтонска гордост.

— Мисля, че поне това мога да сторя.

— Какво възнамеряваш да направиш, Артър? — попита Инес.

— Ще заложа капан — простичко отговори Дойл.

— Така ли? Страхотно! Мога ли да помогна с нещо? — обади се Айра Пинкъс.

Дойл се обърна и го освети. Пинкъс се бе промъкнал на два метра от тях и кой знае откога се бе стаил до самата им група.

— Всъщност… мисля, че ще можете — каза Дойл.

Двайсет минути по-късно. Мека лунна светлина проникваше през илюминатора в кабината на Стърн, където цареше неземна тишина.

Първият звук: вмъкване на шперц в ключалката… острието мина покрай щифтовете, които леко и услужливо се разместиха, застивайки в очакване, последва едва чуто щракване, ключалката се предаде и дръжката се завъртя надолу. Вратата бавно се отвори, докато срещна съпротивата на сложената отвътре верига. В пролуката се показаха секачки, захапаха веригата и миг по-късно последното й звено бе прерязано. Ръка в ръкавица улови двете парчета, преди да се хлъзнат надолу и да вдигнат шум и внимателно ги отпусна, без да се чуе нищо.

Вратата се отвори, колкото да пропусне първата фигура, облечена в черно от главата до петите, обута с обувки с меки подметки и с опъната върху лицето маска. Фигурата огледа стаята, спря за миг поглед на неподвижно лежащото в долната койка тяло, после задържа вратата, пропускайки вътре втора, облечена по същия начин фигура. Тя бавно и без колебания отиде до койката. Лунните лъчи осветиха стоманено острие в ръката й.

„Сега!“ — каза си Дойл.

И в мига, в който черната фигура протегна ръка, за да отметне одеялото, в коридора отвън се разнесе ужасяващ вик, мъчителен стон на изтезаван човек, стигнал до границата на възможностите си да издържа повече, и постепенно се засили до максимум.