Марк Фрост - Шестимата месии

Следващата порция бе покрита със сребърен похлупак и го чакаше, оставена на количка до вратата на балкона. Но ако ястието бе успяло да изстине, бог да му е на помощ на онзи нескопосник Йи Чин. Той надигна похлупака…

И падна на колене, устата му изригна всичкото съдържание на обилния обяд, съзнанието му се смрази, сетивата му замряха. Беше сляп, ням и глух…

На подноса имаше крака.

Човешки крака!

Поддавайки се на събудилите се инстинкти за оцеляване, Малкия Пийт ловко изпълзя настрани на четири крака. Къде бяха телохранителите му? Четирима от тях дежуреха долу на смени през цялото денонощие. Но някой явно се бе промъкнал покрай тях. Атаката можеше да дойде всеки момент от всяка посока. Налагаше се сам да се защитава. Едно време нямаше по-добър от него с ножа, но вече десет години не му се бе налагало да се сражава сериозно с никого.

В горното чекмедже на онова писалище трябваше да има револвер. Малкия Пийт се дотътри дотам, извади револвера с тресящи се ръце и се хвана за ръба на писалището, за да се закрепи. Избърса слюнката, потекла по бузата му, с ръкава на ръката, в която държеше револвера, и се опита да вложи в гласа си достатъчно сила, за да извика охраната, но думите заглъхнаха в гърлото му. Сърцето му биеше лудо, а езикът му бе като от памук.

„Бавно, не бързай, Пийт. Избрал си добро място. Оттук виждаш всяка врата и прозорец. Хвани по-здраво револвера с двете си ръце. Почакай, докато се приближат до теб… не прахосвай куршуми…“

Удар със страхотна сила се стовари в тила му и заби главата му писалището. Дебелото стъкло, покриващо плота, се счупи и лицето му застина в една от пукнатините. Малкия Пийт почувства топла вълна да минава надолу през лицето му и видя отблизо как собствената му кръв се стича върху натрошените парчета. В същия миг ръката му бе жестоко извита и револверът му бе отнет с такава лекота, сякаш бе дете.

— Сега разбираш колко лесно бих могъл да те убия — проговори тих глас зад него.

— Да — побърза да изграчи Малкия Пийт.

— Охраната ти е ликвидирана. Никой няма да дойде да ти помогне. Отговори на въпросите ми, без да ми губиш времето, и ще живееш.

Гласът говореше на безукорен мандарин, лишен дори от намек за акцент. Не, той определено не познаваше този човек. Малкия Пийт се опита да кимне в знак на съгласие и опитът му завърши с това, че още няколко парчета стъкло се забиха в израненото му лице.

— Продаваш работници за железницата — продължи гласът.

— Да.

— Копачи на тунели. Китайци. С опит в работата с експлозиви.

— Да… няколко…

— Едва ли има много такива.

— Не, добрите са малко.

— Значи можеш да отличиш кои са добрите?

Какво, в името на небесата, означаваше това?

— Да. Трябва да са сапьори и да са работили като забойчици в мините. По правило идват тук, примамени от златната треска…

— Изпратил си няколко от тях в пустинята.

Мислите на Малкия Пийт бясно препускаха. Нямаше чак толкова китайци сапьори… добрите винаги се търсеха… какво, какво означаваше това?…

— Отговори или ще те убия!

Те работеха в екипи, а той предлагаше и транспортираше също и взрив… Не, не можеше да си спомни, трябваше да провери в счетоводните книги, но това щеше да отнеме време… щеше ли този човек да го остави жив толкова дълго?

Чакай! Имаше нещо… да!

— Железницата Сан Франциско, Престън и Финикс. Една група.

— Кога?

— Преди шест месеца.

— И накъде точно ги изпрати?

— Територия Аризона. Искаха ги за работа на линията западно от Тусон. От Стоктън… сега си спомням, че дойдоха от Стоктън, Калифорния. Не мога да се сетя нищо друго, не знам имената им, но мога да проверя и да ти ги кажа. Бяха четирима…

Мъжът удари с длан главата на Малкия Пийт и заби меката тъкан на слепоочието му в ръба на масата. Малкия Пийт се свлече в безсъзнание на пода.

Каназучи отиде до балкона, ловко се изкачи по декоративната дървена решетка за увивни растения на покрива и изчезна. Никой не го бе видял да идва, никой не го видя и да си отива.

Когато Малкия Пийт се свести, слухът за убийствата в градската му къща се бе разпространил в Тангренбу — краката на един от телохранителите му били отрязани и сервирани за обяд на Малкия Пийт, а той бил принуден да ги изяде: така твърдеше мълвата в най-преувеличените версии на случилото се… Каназучи вече отдавна бе напуснал чертите на Сан Франциско.

Под палубата цареше неестествена тишина. Корабните двигатели бяха преустановили работата си едновременно с изгасването на светлината. „Елба“ бе спряла и се поклащаше едва доловимо. Трюмът изглеждаше тъмен и негостоприемен като корем на кит.