Марк Фрост - Шестимата месии

Щом демонът се изкачи на третия етаж, една монета падна в краката му. Съществото спря и погледна надолу. Златна! Съществото посегна към нея. В същия миг една от сенките се помръдна, в съзнанието на демона настъпи объркване и миг преди да спре да работи, то запечата последния образ: проблясването на нещо сребърно, насочено към него с непостижима скорост. Мечът се заби толкова бързо, че очите на демона продължиха да изпращат информация към мозъка — за безсмислено въртящата се стая — дори след като главата се изтърколи надолу по стълбите от застиналото все още право тяло.

Каназучи бе нанесъл удара си под такъв ъгъл, че да не се изцапа от бликналата кръв на демона. Той мигновено прибра меча си в ножницата и се пресегна напред точно навреме, за да положи обезглавеното тяло на пода; артериите продължаваха да изпомпват кръв. После леко скочи на площадката и свали маската на демона. Под нея се виждаха очи и уста, останали отворени от изненада: плоското тъпо лице на обикновен бандит. Останалото бе евтин хартиен костюм на дракон.

Каназучи изтегли флейтата от пояса му и се насочи обратно към своята стая. Когато пълномощникът чу, че демонът спира пред вратата, той посегна за ключа си, а после и за ножа си, разбрал, че ключа го няма. Но и ножа го нямаше. В този момент вратата се отвори и той чу пискливото изсвирване на зъл вятър. Останалите в стаята се сгушиха под одеялата си.

Иззад рамката на разтворената врата се подаде ярката хартиена глава на дракона. Пръст, завършващ с остър нокът, посочи нещастника и го повика.

Какво, по дяволите, правеше Чарли? Пълномощникът се ядоса. Нямаха такава уговорка. Той пристъпи напред.

Вятърът изведнъж спря, вратата зад него се затвори. Отровен бял облак дим изплува пред него, някаква светлина просветна за кратко и той видя главата и тялото на своя съдружник Чарли Ли да се търкалят на подгизналия в кръв под. И преди краката му да възприемат командата „Бягай!“, която подаде ужасеният му мозък, гърлото му попадна в желязно менгеме, което с лекота го повдигна и краката му се разлюляха във въздуха.

— Боговете са ти сърдити — разнесе се в ухото му остър шепот.

Какъв зловещ глас! Той ритна безпомощно с крака и се опита да си поеме дъх. Не успя. Изглежда, бе дошъл краят му…

— Изпратиха ме да те накажа със смъртта на хилядата мъчения.

Господи, това дали не беше истински демон!

— Но може би ти не заслужаваш подобна милост. Не знам дали да не те погълна наведнъж.

Демонът го раздруса като безпомощно коте.

— Имаш късмет, че съм в добро настроение. Върни на хората парите, които си им откраднал, и не е изключено да те оставя жив.

Пълномощникът се опита да кимне: да, всичко, което наредиш! Демонът леко отслаби хватката си и в гърдите на нещастника проникна глътка въздух, колкото да го задържи в съзнание.

— Кажи ми! За себе си ли краде тези пари?

Човечецът се опита да отрече с глава: не!

— Така ли? И кой тогава ти нареди да крадеш?

Пръстите на гърлото му се отпуснаха, позволявайки му дрезгаво да изграчи:

— Малкия Пийт.

— Малкия Пийт? Може ли това да е име на цивилизован човек?

— Истинското му име е… Фун Цин Той. Шефът на Чайнатаун.

— На кой тонг е главатар?

— Тонга Сю Йоп.

— Къде мога да намеря Малкия Пийт?

— В сградата на братството Он Леонг — изхърка пълномощникът.

— В Дома на спокойната съвест?

Пълномощникът отново кимна. Този китайски демон говореше прекалено добър английски, мина през ума му, точно когато ръката безжалостно сви пръсти около гърлото му. Пълномощникът припадна.

Когато се свести, край него се бе събрала тълпа от всички етажи и развълнувано коментираше останките на добре известния в квартала бандит Чарли Ли. Пълномощникът с мъка се изправи на крака и радостно сподели с останалите щастието си, че всичко е свършило толкова благополучно. Демонът се бе оказал фалшив! Пълномощникът вдигна чувала на партньора си и започна да раздава монети на наемателите. Какъв късмет! Не пожела да вземе за себе си нищо. Беше обладан от някаква необяснима за останалите добрина и като нищо бе готов да продължи с щедростта си поне през следващите два дни. Та нали демонът го бе оставил да живее!

Заслепен от радостта си, пълномощникът изобщо не обърна внимание на стройния мълчалив мъж, нанесъл се тук предния ден, и не забеляза, че той последен от всички слезе от нара, за да се смеси с тълпата пред стаите. Мъжът остана отзад, настрани от другите, заметнал през рамо вързоп. Готов да си тръгне.