Марк Фрост - Шестимата месии

— Gott in Himmel… — почна капитанът.

Дойл му направи знак да мълчи. Стояха и напрегнато се вслушваха…

Някой в коридора се придвижваше към предната част на кораба, където петимата мъже чакаха до празните ковчези.

Дойл взе лоста от капитана, дръпна фенера от Инес и затвори капака му, запращайки всички в абсолютен мрак.

— Преместете се до стената. Дръпнете се от вратата — прошепна той на останалите. — И никой да не казва нито дума!

Те чакаха и наблюдаваха. На десетина метра от тях в коридора примигна слабо пламъче — някой беше запалил кибритена клечка. Тя заподскача към тях, изгасна, на нейно място се появи нова и продължи да се приближава. Дойл внимателно следеше придвижването на неизвестния, който опипваше пода пред себе си с плъзгане на краката и когато фигурата стигна до люка и протегна ръка, за да хване дръжката, той излезе иззад прикритието и отвори капака на фенера право в лицето на човека, заслепявайки го. Мъжът извика, изпусна горящата клечка и вдигна ръка пред очите си.

— Защо правите това?

— А ти какво правиш тук, Пинкъс? — поинтересува се Дойл.

Айра Пинкъс се наведе и разтри очи в опит да премахне танцуващите пред погледа му светли петна, прекалено стреснат, за да опитва в този момент някоя лъжа.

— Следях ви — отговори той.

— Избрал си крайно неподходящ момент и… защо не се отдръпнеш от тази врата, Пинкъс — някой като нищо може да те простреля — уведоми го Дойл, дръпна дребния човек към стената и затвори вратата.

— Бях на средата на стълбището, когато всичко изгасна…

— А също бих предложил да не повишаваш глас.

— Окей — прошепна Пинкъс. — Господи, нищо не виждам… струва ми се, че се намирам в електрическа крушка… както и да е, каква е тази погребална история с черепи и кръстосани кости, мистър Конан Дойл… о-о, здрасти, Инес, радвам се да те видя.

— Здравей.

— А как е твоето име, приятел?

— Лайънъл Стърн.

— Много ми е приятно, аз съм Айра Пинкъс. Това пък трябва да е капитан Хофнер, драго ми е да се запозная и с вас, сър, наистина очаквах този момент с нетърпение, имате чудесен кораб… Аз съм Айра Пинкъс, „Ню Йорк Хералд“…

— Защо ви следи този човек? — обърна се Хофнер към Дойл.

— Пиша серия репортажи за трансатлантическите пътешествия с параходи, капитане, и наистина съм благодарен на възможността да ви интервюирам…

— Пинкъс — заплашително изрече Дойл.

— Да?

— Мълчи или ще съм принуден да ти запуша устата!

— О… да, разбира се.

Настана тишина, нарушавана единствено от серия тежки метални изръмжавания и простенвания, разнасящи се някъде отзад и над тях.

— Резервният генератор — обясни инженерът.

— Опитва се да завърти винтовете — допълни Дойл.

Хофнер кимна. Всички се заслушаха.

— Май не иска да заработи — проговори след малко Инес.

— Генераторът беше проверен и намерен за напълно изправен, преди да напуснем Саутхамптън — каза капитан Хофнер.

— Предполагам, че същото бихте казали и за основните двигатели? — напомни му Дойл.

Хофнер го погледна.

— Да не би да намеквате, че…

— Саботаж? — досети се Пинкъс с необяснимо злорадство.

Думата увисна във въздуха. Пинкъс премести няколко пъти погледа си от Хофнер към Дойл и обратно, подобно на зрител на среща по тенис на маса.

— Какво предвиждат правилата в подобна ситуация?

— Екипажът ще раздаде лампи и ще съпроводи всички пасажери, намиращи се на палубата, до техните каюти.

— И колко време може да отнеме това?

— Двайсет минути до половин час.

— Очаква се, че всички пътници ще останат в каютите, така ли?

— Да, докато не бъде възстановено подаването на електроенергия.

— Капитане… а знае ли някой, че сме тук долу? — попита Дойл.

— Първият ми помощник — отговори Хофнер. — И онзи, който е поел вахта на мостика.

— Да не би да са тръгнали за мен? — мрачно изказа подозрението си Лайънъл Стърн.

Миг преди да отговори, Дойл улови с периферното си зрение простодушното любопитство в ококорените очи на Пинкъс.

— Мистър Пинкъс, ще бъдете ли така добър да отидете в онзи ъгъл и да останете там за момент?

— Наистина ли? И защо?

— Защото искаме да разменим няколко думи на четири очи — обясни Дойл и му освети пътя с повдигане на фенера си.

Пинкъс примирено сви рамене и послушно се отправи по осветената пътека в далечния ъгъл, хвърляйки неспокоен поглед към празните ковчези.

— Да не искате да застана с лице към стената?

— Ако обичате.

— Ей, няма проблеми — каза Пинкъс, дари ги с фамилиарно махване с ръка и се подчини.