Марк Фрост - Шестимата месии

„По-леко, не преигравай.“

Двамата мъже се обърнаха към вратата, където се появи трета, идентично облечена фигура, и със знак ги извика навън. Те безшумно се плъзнаха натам и погледнаха в коридора, където се разиграваше най-странният спектакъл, на който някога бяха присъствали.

Фосфоресциращите очертания на корабен офицер осветяваха далечния край на тъмния коридор. Това бяха излъчващи сияние призрачни контури на мъж с преметнати през разкъсаната му униформа вериги и черни дупки в измъчените черти на зеленикавото лице на мястото на очните кухини. Изтерзаният дух простена отново, раздруса веригите си, повдига заплашително ръце и направи крачка към трите черни фигури.

Те сепнато отстъпиха.

Дойл отметна одеялото, изправи се в койката, насочи ловджийската пушка към тримата мъже и заповяда:

— Не мърдайте!

При звука на гласа му отсрещната врата в коридора рязко се отвори и на прага й застана Инес с насочен револвер…

Една от фигурите се наведе, хвърли се в краката на Инес и го подсече на пода. Револверът му изгърмя, куршумът звънна, рикоширайки от металния таван, и се заби в застлания под. Дойл натисна спусъка, но другите двама с невероятна скорост се бяха хвърлили в противоположни посоки, така че и неговият куршум безобидно рикошира от тавана. Дойл се хвърли към вратата. Единият от измъкващите се убийци буквално прегази „духа“ на „Елба“ — Дойл видя фосфоресциращата фигура да прави кълбо назад — и се скри зад ъгъла. Вторият се носеше на пълна скорост точно към люка, където капитан Хофнер, Стърн и инженерът чакаха в засада.

Третият скочи на крака, изхвръкна от помещението на отсрещната каюта, където се бе изтърколил, и понечи да последва съучастниците си. Инес се пресегна и го сграбчи за глезена. Мъжът се обърна и заби свободния си крак право в лявата китка на Инес, той извика от болка и пусна крака точно в мига, в който Дойл вдигна приклада на пушката и го стовари в тила на мъжа, запращайки го с лице в отсрещната стена, но вместо да рухне на място, убиецът се извърна в последния момент, запрати заднишком магарешки къч в диафрагмата на Дойл и на свой ред го засили обратно през разтворената врата към безмилостно твърдите рамки на койките.

В същия момент Инес подсече с ритник краката на мъжа, той подхвръкна във въздуха и с глух удар падна на пода. Инес изпълзя чевръсто до него и стовари тежкия си юмрук в главата му. Дойл излетя обратно в коридора, опря дулото на пушката си в гърдите на проснатия мъж и зареди нов патрон.

— Само мръдни и ще те застрелям — заплаши го той задъхано, защото още не бе успял да възстанови дишането си.

Фигурата лежеше неподвижно. Дойл шумно дишаше и се благодареше на Бога, че Инес бе пуснал юмруците си в действие толкова убедително. На всичко отгоре бе успял да запази хладнокръвие в критична ситуация. Явно кралските мускетари все пак бяха успели да го понаучат на нещо.

— Хванахме ли го? — попита корабният „призрак“, спирайки предпазливо на три-четири метра от тях.

Двамата братя сепнато се обърнаха към него, което им попречи да реагират, когато облеченият в черно мъж светкавично извади от ръкава си малък револвер, насочи го в слепоочието си и стреля.

— О, боже! О, боже мой, мъртъв ли е? — попита призракът.

— Разбира се, че е мъртъв, Айра! — раздразнено отвърна Инес. — Не видя ли, че стреля в главата си?

— Добре де, но какво, по дяволите, може да накара някого да стори подобна лудост? — възкликна Пинкъс, облегна се на стената и машинално започна да бърше фосфорната смес от ръкавиците си.

— Е, нали ти си репортерът? — отвърна му също толкова вбесеният Дойл. — Защо сам не го попиташ? Стой тук, Инес. Сега се връщам.

И Дойл бързо се отправи наляво по коридора.

— Исусе Христе, Марийо и Йосифе, наистина много се изплаших, Инес, и никак не ме е срам да си го призная — въздъхна Пинкъс, като си правеше вятър с фосфоресциращата шапка. — Кажи, как беше? Добре ли го изиграх?

— Мисля, че ако всичко останало в живота ти се провали, винаги ще можеш да си намериш работа като домашен призрак.

— Ха, това е чудесно, много ти благодаря.

— Помогни ми сега. Трябва да го изтеглим настрани, преди туристите да са надушили какво става.

— Дадено, приятел, каквото пожелаеш.

Пинкъс посегна надолу и Инес можа да го разгледа по-отблизо: по лицето му се стичаха лепкави струйки фосфоресцираща пот и от това то изглеждаше сякаш се топи.

— Мисля, че няма да е лошо и теб да скрием.