Марк Фрост - Шестимата месии

Стърн отново претегли възможностите и реши, че след всичко случило се напоследък му е трудно да отхвърли подобен развой на събитията.

— Мислете каквото си искате, но за мен е необяснимо защо някой ще си доставя толкова главоболия, само и само за да се сдобие с някаква си стара книга! — въздъхна Инес, леко недоволен, че брат му не бе намекнал дори с дума за всички тези смайващи заключения, докато бяха насаме.

— Както ни разказа мистър Стърн, „Зохар“ е безценна книга и наелият тези мъже явно е готов да направи всичко необходимо, за да се сдобие с нея.

— Винаги съм смятал, че тя не е нищо повече от сборник глупави суеверия — поясни Стърн. — Но ако в „Зохар“ наистина се съдържа някаква тайна формула за създаването на живот? Или за неговия смисъл?…

— Тогава думата „безценна“ просто нищо не казва — заключи Дойл.

— Да, а освен това — прекъсна ги Пинкъс с блеснали очи, енергично дърпайки дъвката от устата си и борейки се вътрешно с непосилно сложна за разума му верига умозаключения, — ако все още не са откраднали книгата, как са направили така, че чудовището е вървяло само?

Колкото и да се напъваха, никой не бе в състояние да реагира смислено на забележка, изтръгнала се от подобна бездна на глупостта.

Дойл остави Пинкъс и Инес да наглеждат изнасянето на трупа на убиеца, придружи Стърн до каюткомпанията и го остави на грижите на офицерите там, после бавно закрачи към своята каюта, светейки си с газена лампа. Едва сега, докато с мъка пазеше равновесие при бясното люшкане на палубата, той осъзна, че буря като тази в самия център на Атлантическия океан може да причини сериозни проблеми на повечето пасажери, щом затрудняваше дори човек като него, прекарал доста по-опасни нощи на борда на много по-малки корабчета в открито море. Но още повече го тревожеше онази неувереност, която не бе споделил с никого от останалите, онези детайли, на които още никой не бе обърнал внимание.

Ако в един от ковчезите бе имало голяма глинена фигура, тогава в останалите четири е имало място за още четирима. Единият от тях бе загинал от собствената си ръка, вторият бе изчезнал по необясним начин зад борда, третият се бе промъкнал покрай Пинкъс в коридора на каютите от втора класа. Четвъртият най-вероятно бе убил младия лейтенант от мостика и бе заел неговото място там. Това означаваше, че на борда на „Елба“ има двама и никой няма представа къде са те. Заедно с техния водач, мъжа, наричащ себе си отец Дивайн.

Петима мъже. Пет ковчега.

И един любопитен въпрос: как е попаднал на борда отец Дивайн? Името му не беше в списъка на пасажерите, а и екипажът досега не бе открил и следа от него. Дойл бе стоял близо до него първия ден на палубата, после по време на сеанса. Нито възрастта му, нито осанката му правеха възможно той да е един от мъжете в черно, а нещастният лейтенант от мостика бе само двайсет и три годишен — Дивайн изобщо не би могъл да се престори на него, дори с минимален успех. На всичко отгоре Дойл го бе срещнал за пръв път само час след като бяха вдигнали котва — време, абсолютно недостатъчно да може той да се измъкне от ковчег в трюма, още повече, че подозрителните звуци там бяха чути чак по-късно онази първа вечер.

От друга страна, един свещеник, смесил се сред тълпа пътници на отплуващ параход, не би накарал никого учудено да повдигне вежди… защо тогава не приемем, че той спокойно се е качил заедно с друга група, преструвайки се на изпращач, а после ловко се е скрил някъде, изчаквайки да излязат в морето? Да, това е напълно възможно.

Оставаше още въпросът с дамгата на лакътя на умрелия убиец. Дойл беше убеден, че в нея е скрит някакъв таен смисъл, но колкото и да се напрягаше, този смисъл засега му убягваше…

„Добре, нека оставим подсъзнанието да се потруди над това — посъветва той сам себе си. — Тази работа не става с напъване. Отговорът може сам да изплува на повърхността, когато най-малко го очаквам.“

Корабът продължаваше да се люшка по гребените на вълните. Дойл с мъка вкара ключа в ключалката на каютата си и отвори. Беше тъмно и вратата се люшна на пантите.

Вътре имаше някой.

Дойл бавно извади револвера от колана си.

Слабата светлина на фенера му най-сетне се пребори с мрака и той видя нож, забит в пода до леглото, пронизващ бележка, на която с големи червени печатни букви пишеше:

СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ ЩЕ ТЕ УБИЕМ

— Затвори вратата — каза нечий глас.

В ъгъла на стаята, скръстил ръце и скрит в сянката, стоеше отец Дивайн. Корабът се наклони дясно на борд и шевовете в металните стени изстенаха от напрежението. Дойл затвори вратата, запъна ударника на револвера, прицели се добре в Дивайн и повдигна фенера.