Марк Фрост - Шестимата месии

В случай на необходимост да импровизира някаква реч — бяха го предупредили, че американците страшно си падат по слушане и произнасяне на речи — Дойл се бе опитал да събере няколко взаимосвързани мисли, но докато се качваше до Пепърман на открития файтон, манифестацията, бушуваща покрай него, не прояви интерес към нещо по-различно от това да дере гърла в тяхна посока. Дойл махна няколко пъти с ръка, размисли и помаха още малко, след което последва по-ранния пример на Пепърман и ентусиазирано хвърли шапката си във въздуха. Възприемайки това като върховна изява на чувства, американската тълпа съвсем загуби ума си.

Дойл хвърли поглед към разпростиращата се из целия квартал истерия и зърна в задните редици Лайънъл Стърн да излиза със сериозно изражение от сградата на митницата. Обикновен ковчег с тялото на Рупърт Селиг бе натоварен в намиращата се наблизо катафалка. Все още облечен като свещеник, Джек Спаркс наблюдаваше отблизо скромната церемония.

Е, добре, реши за себе си Дойл, докато файтонът му се отдалечаваше, поне засега нямаше никакви основания да се тревожи за безопасността на Стърн. По-скоро, ако тази засада се окажеше типична форма на изява на средноамериканската тълпа, трябваше да мисли за собствената си кожа.

Когато след двучасово изтощително и завършило с неуспех претърсване на кораба за последния беглец две дузини полицаи от нюйоркското управление напуснаха „Елба“, никой не обърна внимание на високия, строен и симпатичен пазител на закона със значка номер 473. По-късно никой не си спомни да е разговарял с него, а след като пристигнаха в близкия полицейски участък, повечето така и не разбраха, че притежателят на значка номер 473 отсъства.

Изминаха още три дни, преди да намерят голото тяло на истинския собственик на значката — патрулен полицай Малой — сложено в чувал и натъпкано в хладилната камера за месо към кухнята на „Елба“.

Денвър, Колорадо

„Кой е този странно изглеждащ старец? — питаше се Айлин. — Каква гледка: смешна кръгла шапка, дълго до пода черно палто, подплатено с кожа, пояс на кръста, яка с необичайна кройка и вратовръзка. Мършав като кука за плетене, със сила колкото едва да си носи куфара. Но с каква сладка усмивка дари онези хамали негрите и дори повдигна шапка, за да им благодари. Те го упътиха насам, сигурно ги е питал как се стига дотук. Едва ли е леко да пътуваш на неговата възраст… бедничкият, просто ти къса сърцето. Изглежда толкова уязвим и така не на място, че всички се заглеждат в него. А той май изобщо не възразява срещу вниманието, което му оказват. Може би дори не го забелязва. Прилича ми на… на кого? Някой наистина известен… Господи, точно така: на Ейбрахам Линкълн, макар брадата му да е доста по-дълга, а и косата му вече да е посивяла. Но очите му са същите — незабравимите очи на тъжно кутре.“

— Чудесата нямат край! — отбеляза Бендиго Раймър, смушка я с лакът и подчертано кимна към приближаващия човек. — Евреин на пъпа на денвърската гара.

— Изглежда ми симпатичен — отговори Айлин, приключи със свиването на цигарата и запали клечка в грапавата дървена пейка. — Прилича на Ейбрахам Линкълн.

— Ами да! — възкликна Раймър. — Наистина. Представи си само: Линкълн в ролята на съперника Шейлок. Какво незабравимо оплескване на роли и артисти!

Старецът стигна мястото, където „Предпоследната театрална трупа“ се бе разположила край багажа си, остави с въздишка куфара си и извади дълга бяла кърпичка, за да попие потта от челото си. Актьорите, по-точно малцината, които не се разкайваха за снощното препиване, лежаха по пейките и съзерцаваха странното същество с ленивото любопитство на преситени ценители на изтънчените удоволствия. Човекът се огледа, забеляза слабия им интерес, и мило се усмихна.

Личеше си, че е изморен, но също и че е в добро разположение на духа. Лице на щедър човек, прецени Айлин и се усмихна в отговор.

— Тук се носи слухът — каза мъжът запъхтян, — че едва ли не от това място можело да се вземе влакът за Финикс, Аризона.

— Да, сър, много точно са ви информирали — отговори му Раймър. — И ние самите ще пътуваме за натам — може да сме само една бедна трупа, но затова пък сме най-добрите актьори на Запада, независимо дали става дума за трагедия, комедия, история, пасторални пиеси, пасторално-комични, историческо-пасторални, трагико-исторически, трагикомично-исторически-пасторални, без значение от вида на сцената или количеството на поезията.