Марк Фрост - Шестимата месии

„Каква жестока ирония — продължаваше да мисли Дойл. — Ето ме тук в този апартамент в ролята на почетен гост, честван извън всякаква разумна мярка заради подвизите на един измислен литературен герой, а пред мен стои лицето, вдъхновило ме да го създам, и то е само една печална, достойна за съжаление сянка на човека, когото познавах.“ Стотици пъти през изминалите години Дойл си бе задавал въпроса ще види ли пак някога своя приятел. И в момента изпитваше единствената емоция, която не бе допускал, че ще изпита.

Страх.

„Напълно естествено. Смятах, че отдавна е мъртъв, така че сега се чувствам сякаш съм изправен пред призрак, нали?“

Джек не помръдваше: нито се опита да скъси разстоянието между двамата, нито протегна ръка за поздрав. Нито в погледа, нито в поведението му се долавяше някаква топлина или поне радост от срещата… единствено някаква упорита прямота и съжаление.

— Причината, поради която не се опитах да ти се обадя на кораба… — почна Джек с равен глас, в който не се долавяше никаква жизненост.

— Знаеше, че съм там, още от първия ми ден на борда, нали?…

— Не исках да те забърквам.

— Това нямаше да ми причини никакви неприятности.

— Случаят с нищо не те засягаше. Не предполагах, че можеш да се появиш там. Изненада ме. Не знаех как да постъпя. Същото се отнасяше и до Стърн и книгата му. Нямаше какво да се направи.

— Ще повярвам на думите ти. — „Защо се държи така студено?“

— Заподозрях онези четиримата на борда. Предположих, че са замесени и в другия случай.

— Кражбата от Оксфорд на Библията „Вулгата“.

Спаркс продължаваше да държи ръцете си скръстени на гърба; нито кимаше, нито свиваше рамене, поддържаше абсолютна икономия на жестове и движения, без да прави нищо, за да се почувства събеседникът му по-спокойно.

— Съжалих, когато те видях там — каза Спаркс.

— Нямаше за какво…

— Донесох ти толкова неприятности в живота.

— Глупости. Щях да бъда щастлив да науча, че си останал жив…

Едва сега Джек поклати глава, гневно и енергично.

— Аз не съм.

Сърцето на Дойл замря. Спаркс отбягваше погледа му.

— Не по онзи начин, по който смяташ.

— Сигурно ще се съгласиш, че аз бях в пълно неведение? — напомни Дойл.

— Онази жена. На борда на кораба.

— Медиумът ли? Софи Хилс?

— Попита я за мен.

— Тя каза, че не си мъртъв.

— Сбърка. Аз наистина умрях. Останах в това тяло и умрях.

— Но, Джек… Ти си жив… Самият факт, че стоиш тук…

— Животът… не означава… същото… което означава за теб. Няма начин… да ти го обясня… няма как да разбереш. Няма абсолютно нищо… което би могло да ме направи… щастлив.

Джек говореше като автомат, с лице, изпразнено от всякакво изражение, някак недосегаем. Последната дума изплю, сякаш му нагарчаше в устата. В едно беше прав: в него бе изчезнало всичко човешко. Използвайки методите за анализ на събеседника си — умение, предадено му от самия Джек — Дойл се почувства неловко.

Настана продължителна тишина. Джек се бе извърнал и гледаше през прозореца. Кожата на Дойл бе настръхнала, дланите му бяха потни. Но той продължаваше да чака Джек да каже нещо повече. „И ти ще ме намериш доста променен, стари приятелю — сега не е толкова лесно да ме изплашиш.“

— Не исках да ме виждаш такъв — каза накрая Джек.

Наистина ли в гласа му прозвуча притеснение? За пръв път Дойл обърна внимание на скръстените зад гърба му ръце: те бяха обсипани с множество червени и белезникави белези, пръстите бяха криви, сякаш са били мачкани. Кутрето и безименият пръст на лявата му ръка липсваха. Какво се бе случило с него?

— Лари ми разказа как се е случило — поясни Дойл. — Намери ме в Лондон. Ще станат десет години оттогава. Научих как двамата сте проследили следите на брат ти до Австрия. Как сте го намерили при водопада. Разбрах за схватката… и как двамата сте паднали.

— Да. Прочетох разказа — сухо отговори Джек, загледан надолу към града.

— Няма да се извинявам, че съм писал за човек, когото смятах за отдавна загинал — каза Дойл, усещайки по гърба му да пролазват мравки. После допълни с малко по-мек глас: — Отидох там… години по-късно. С жена си — сега съм женен. При водопада Райхенбах. Изобщо не разбрах как е възможно някой да оцелее, но ми казаха, че веднъж се било случило. Било възможно. Но тъй като не ми се обади…

Гласът му заглъхна, но отговор не последва.

— Кралицата изпрати хора да ме заведат при нея — продължи Дойл. — Няколко месеца след онази история със Седмината. Аудиенция при самата кралица!… Отидох — бях само на двайсет и пет години — и разговаряхме. Тя потвърди истинността на всичко, което ми беше разказал, както и това, че си работил за нея през цялото време. Изобщо не ми намекна по някакъв начин, че може да си останал жив…